Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
5
Бланш остана три седмици на легло, между живота и смъртта. Дълбоките вълнения, разтърсили я през нощта на раждането, предизвикаха ужасна треска, която едва не отне живота ѝ. През тези три седмици на агония до леглото ѝ бяха Фин и абат Шастание. Господин Дьо Казалис на тръгване изгони госпожа Ламбер, която бе ненужна вече, и вратата на малката къща отново бе отворена за цветарката. Никой не пазеше вече родилката; чичо ѝ се бе задоволил да предаде племенницата си в ръцете на стария свещеник и се надяваше, че когато се върне в Марсилия, тя вече ще е постъпила в някой манастир.
Постепенно Бланш се възстанови. Нежните и предани грижи, които получаваше, тръпчивият и здравословен полъх на морето, който нахлуваше през прозорците, я върнаха към живота, въпреки тайното желание да умре, да напусне този свят, в който толкова бе плакала. Когато лекарят ѝ съобщи, че е спасена, тя обърна към Фин големите си тъжни очи и горчиво се усмихна.
– Щях да бъда толкова добре в земята! Значи трябва още да страдам.
– Не говорете така! – извика младото момиче. – Ами на мъртвите им е студено! Обичайте, вършете добро и животът ви ще бъде щастлив!
Фин целуна госпожица Дьо Казалис, която ѝ отговори нежно:
– Имате право. Забравих, че мога да облекчавам страданията на нещастниците и по този начин да намеря утеха за мъката си.
Бланш оздравя бързо. Скоро можеше да става и да ходи до прозореца: там потъваше в успокоително съзерцание на безкрайното море. Всички болни би трябвало да идват да се лекуват край синята безбрежност на Средиземно море, защото видът на тихата необятна водна шир притежава някакво успокояващо болките величие.
В една ясна утрин, застанала пред отворения прозорец, с поглед, зареян в далечината на синкавия хоризонт, Бланш заговори решително на абат Шастание за твърдото си намерение да стане монахиня.
– Отче, силите ми се възвръщат с всеки изминал ден и тъй като животът на този свят не е за мен, искам, щом оздравея, първите ми крачки да бъдат към Бога.
– Дъще, това решение е много сериозно. Преди да се обвържете завинаги, трябва да ви припомня благата, които напускате...
– Не е необходимо – прекъсна го бързо младата жена. – Решението ми е окончателно... Знаете какво ме обвързва с небето. Вие самият ми посочихте любовта към Бога като единствено спасение от земната любов, която ме унищожи. Моля, не се отнасяйте с мен като с момиченце: гледайте на мен като на жена, която много е страдала и която трябва да плати за малодушието си... Признайте, отче, че за мен няма нищо по-хубаво от душевното спокойствие и ако успея да вкуся от радостта на опрощението, няма защо да съжалявам за малкото светски облаги, от които се отказвам на драго сърце... Не ме спирайте да ида при Бога.
Абат Шастание склони глава. Бланш говореше толкова про-чувствено, че той разбра: Божието просветление бе докоснало това нещастно дете и той не можеше да му откаже насладата от самоотдаването.
– Не исках да обсъждаме моето решение – продължи тя със спокоен глас. – Исках да се посъветвам с вас кой религиозен орден да избера... Както вече ви казах, чувствам се силна и след осем дни трябва да съм напуснала този бряг, по който всяка скала ми напомня за краткия ми живот, изпълнен със страст и страдания.
– Вече мислех за избора, който бихте могли да направите, и се спрях на Ордена на кармелитките – отвърна свещеникът.
– Кармелитките не живеят ли в манастир?
– Да! Водят съзерцателен живот, молят се на Бога да прости на хората; молят се, докато изпаднат в екстаз... Вашето място е сред тях. Вие сте слаба и трябва да забравите миналото си, да поставите непреодолима преграда между него и бъдещето. Съветвам ви да се уедините в това свято място, далече от хората, и да живеете с пламенни молитви, изпълнени със забвение и небесна наслада.
Бланш гледаше небето. Очите ѝ се насълзиха от думите на свещеника. След кратко мълчание прошепна сякаш на себе си:
– Не, не, подло е да търся така спокойствие и да изпадам в екстаз. Това би било някакъв божествен егоизъм, какъвто не искам. Желая да постигна опрощение, като работя с двете си ръце и със сърцето си, за да бъда полезна на нещастниците. Ако не мога да се грижа за детето си, трябва да бдя поне над децата на бедните майки, които нямат хляб. Чувствам, че само така ще бъда щастлива.
Отново последва мълчание; после Бланш хвана абата за ръцете, погледна го право в очите и добави:
– Отче, можете ли да ми помогнете да стана монахиня при сестрите от "Сен Венсан дьо Пол", сестрите на бедните, както ги наричат?