Тайните на Марсилия

Абатът бързо ѝ помогна да стане.

– Вървете, където ви зове сърцето, и знайте, че не оскърбявате небето, отстъпвайки пред нежността си. Небето обича тези, които обичат. Това е същността на християнското учение.

Развълнувана, Бланш бързо се облече. Фин трябваше да я заведе при детето ѝ. Малко след това излязоха заедно. От деня на раждането избягваха да говорят за клетото дете. Цветарката просто бе успокоила младата жена с думите, че детето е на сигурно място, че е добре и получава всички необходими грижи.

Фин и Мариус взеха новороденото и се върнаха в Марсилия с кабриолет. На следващия ден извършиха дръзка постъпка, която трябваше да успее – скриха детето в Сен Барнабе, при жената на градинаря Ейас, като мислеха, че господин Дьо Казалис никога не би го потърсил там.

И така Фин заведе Бланш в Сен Барнабе. Когато Бланш видя отново селото на градинаря, големите черници, разстлали клони пред вратата; когато забеляза каменната пейка, на която беше седяла с Филип, цялото минало нахлу в съзнанието ѝ и тя се разрида. Бе изминала само година, а на нея ѝ се струваше, че векове на страдание разделяха първата ѝ любов от настоящия момент. Тя все още се виждаше безгрижна, прегърнала своя любим, надяваща се на щастливо бъдеще; и в същото време – отчаяна, с кървящо сърце, сломена до такава степен, че бе готова да се откаже от радостите, които би трябвало да изпитва една осемнадесетгодишна девойка. Силно огорчение стягаше гърлото ѝ при мисълта, че няколко месеца бяха достатъчни, за да я доведат от надеждата за щастие, скътана в сърцето на всяко младо момиче, до мрачните мисли на угризение, които изпълваха каещите се души.

Бланш бе спряла пред вратата на градинаря Ейас, тръпнеща от вълнение. Не смееше да влезе, страхуваше се да види призрака на Филип в тази къща, където бе получила ласките на младия мъж. Фин, забелязала смущението ѝ, разсея нейната уплаха и успокои трескавите ѝ спомени и спокойно я покани:

– Хайде да влезем... Синът ви е там.

Бланш прекрачи бързо прага на къщата. Синът ѝ трябваше да я предпазва от миналото. Пристъпи в първото помещение – голяма опушена селска стая, и се оказа пред люлката. Наведе се над детето, което спеше, и го гледа дълго, без да го буди. Градинарката, седнала до вратата, плетеше чорап и пееше тихо бавна и нежна провансалска мелодия.

Свечеряваше се и Бланш целуна детето по челото. Плачеше, топлите ѝ сълзи събудиха малкия, който протегна ръчички и проплака тихо. На майката ѝ премаля. Не я ли зовеше дългът тук, при тази люлка? Имаше ли право да търси убежище под Божието крило? Но тя се изплаши да не отстъпи пред неизповядани желания и безумни надежди. Тогава си каза, че бе съгрешила и трябва да бъде наказана; стори ѝ се, че чува глас, който казваше: "Твоето наказание ще бъде да си лишена от ласките на детето си!" Побягна разплакана, след като обсипа с целувки лицето на детето, което бе осъдена да не види повече.

Занапред младата жена бе наистина мъртва за всякаква любов. Току-що бе прекъснала и последната нишка, която я свързваше с този свят; последната криза я освободи от желанията на плътта и я превърна само в душа.