Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Натаниел можеше да бъде и двете. Неудобно, но вярно.
Джейсън караше. Кейлъб се беше разположил изцяло на задната седалка. Никой не говореше.
Не мисля, че някой знаеше какво да каже. Исках Жан-Клод да се събуди. Исках да му разкажа за стореното от Бел. Исках той да ми каже, че има начин да й попречим да направи нещо друго, освен да ми даде четвъртия белег. Той щеше да ме направи неостаряваща и безсмъртна, докато Жан-Клод беше жив. На теория, той можеше да живее вечно, а с четвъртия белег - също и аз. Така че, защо досега го отказвах? Първо, плашеше ме. Като християнка не бях сигурна какво чувствам относно вечния живот. Искам да кажа, какво стана с рая, с Господ, и с историята със страшния съд? От гл. т. на теологията какво би означавало това? На едно по-земно ниво, колко по-близо би ме обвързало това с Жан-Клод?
Той вече може да нахълтва в сънищата ми, какво би означавало, ако направя тази последна крачка? Или отказът от четвъртия белег беше просто поредният начин да не се отдам напълно на някого? Може би. Но ако единственият начин да държа Бел настрани от мен, е да позволя на Жан-Клод да ме има, знам какво ще избера. Чудех се, ако сега се обадех на свещеника си, дали щеше да ми отговори преди настъпването на нощта относно теологичните последици на четвъртия знак. През годините отец Майк беше отговарял и на други, също толкова странни, мои въпроси.
- Анита - изрече Джейсън с нотка на тревога в гласа.
Хвърлих поглед към него и осъзнах, че вероятно от известно време се е опитвал да привлече вниманието ми.
- Съжалявам, бях се замислила прекалено дълбоко.
- Мисля, че ни следят.
Това накара веждите ми да се вдигнат.
- Какво искаш да кажеш?
- Когато едва не станах причина четири коли да се сблъскат, за да мога да те докосна, в огледалото за обратно виждане мернах една кола. Беше близо, плътно зад нас. Това беше една от колите, които замалко не ни удариха, когато скочих върху спирачките.
- Движението е натоварено, много хора карат зад нас.
- Да, но когато спрях, всички, които бяха близо, се махнаха колкото се може по-бързо. Тази кола продължава да ни следва.
Хвърлих поглед в страничното огледало и видях тъмносин джип.
- Сигурен ли си, че е същата кола?
- Не видях номера, но е същият модел, същият цвят, и вътре има двама мъже, единият е с тъмна коса, а другият е рус с очила.
Вгледах се в джипа, който явно следваше нашия джип. Двама мъже - единият тъмен, другият светъл; можеше да е съвпадение. Разбира се, може и да не беше.
- Нека да продължим с идеята, че ни следят - предложих.
- Какво? - попита Джейсън. - Да им избягам ли?
- Не - отговорих, - пресечи платната и поеми по първия изход, стига да не ни води към
„Цирка". Не искам да ги заведа при Жан-Клод.
- Почти всяко чудовище в Сейнт Луис знае, че скривалището на Господаря на града е под „Циркът на прокълнатите" - възрази Джейсън, но премина в друго платно, доближавайки се до изхода.
- Но мъжете зад нас не знаят, че сме отправили натам.
Той сви рамене и премина през още две платна, нагласявайки се изхода. Синият джип изчака докато между нас не се появиха две коли и не започнахме да излизаме, преди да пресече платната. Ако не гледахме за това, или ако имаше по-висока кола между нашия джип и техния, нямаше да видя, че излизат. Но наблюдавахме, нямаше по-висока кола и ги видях.
- Мамка му - казах, но се бях затоплила. Няма нищо по-добро от екшъна, който да мотивира и да концентрира човек.
- Кои са тези? - изрече Джейсън на глас това, което се питах и аз.
Кейлъб погледна назад.
- Защо някой би ни следвал?
- Репортери? - изрече въпросително Джейсън.
- Не мисля така - възразих. Не гледах в нищо друго, освен в покрива на джипа, който се извисяваше над колите зад нас.
- Накъде да завия? - Беше стигнал до най-долната част на изхода.
Поклатих глава.
- Не знам, шофьорът решава.
Кои бяха те? Защо ни следваха? Обикновено, когато хората започнеха да ме следят, разбирах, че съм попаднала на нещо. Днес нямах никаква представа. При нито един от настоящите случаи, за които помагах на РОСР, не трябваше да има хора, които да ме следят. Щеше ми се да са репоретери, но нямах това усещане за ситуацията.
Джейсън зави надясно. Една кола зави наляво, друга - надясно, а джипът я последва. На уличното осветление имаше поставени малки знаменца, италиански, с надпис „Дъ Хил"* върху тях. Хората от квартала винаги даваха да се разбере, че се намираш там и обичаха италианското си наследство. Дори противопожарните кранове бяха боядисани в зелено, бяло и червено, като знамената.