Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Видях Ричард в горещата вана, обърнат от ръцете на Джамил. Ричард погледна нагоре, сякаш можеше да ме види. Прошепна името ми, но или беше прекалено слаб, за да ме отблъсне, или не се опита. За момент нещата бяха такива, каквито сякаш трябваше да бъдат, после бях издърпана обратно и отново набутана в собствената си глава, в собственото си тяло. Този път не Ричард ме беше изхвърлил. Пламъци като тъмен мед надвисваха над лицето ми и около тях имаше едва забележима форма, като спомен за дълга тъмна коса, за форма на лице.
Кейлъб крещеше:
- Какво има в колата заедно с нас? Не мога да видя нищо, но мога да го почувствам. Какво е това по-дяволите?
Гласът на Натаниел прозвуча приглушен и странно, но силен:
- Бел Морт.
Нямах време да погледна нагоре, да видя другите, защото тези призрачни устни говореха.
- Няма да ти позволя да получиш сила от своя вълк. Поставих ти първия белег и ти дори не разбра. Тук и сега ще ти поставя и втория, а довечера чрез Мюзет като мой пълномощник, и третия. Когато с Жан-Клод сме наравно в теб, три на три, ma petite, ти ще дойдеш при мен.
Ще прекосиш целия свят, ако го поискам, ще направиш всичко, само за да вкусиш сладката ми кръв.
Прозрачната уста се приведе към моята. Някак си знаех, че ако успееше да ми даде тази призрачна целувка, ще бъда нейна. Направих това, което винаги правя, опитах се да ударя това лице, но там нямаше нищо осезаемо. Изкрещях без думи и изпратих метафизичен вопъл:
- Помогни ми!
Внезапно можех да подуша гора, дървета, свежо разровена трева, мокри листа под краката и сладкият мускусен аромат на вълк.
Бел можеше да ме спре да се протегна към Ричард, но не можеше да спре него, ако той се протегнеше към мен.
Силата на Ричард се надигна като сладък ароматизиран облак около мен, избутвайки назад тези светещи очи и призрачната уста.
Тя се засмя и смехът се плъзна по тялото ми, накара ме да потреперя, дъхът ми спря в гърлото. Беше толкова приятно, толкова хубаво, дори и докато разумът ми крещеше, че е лошо.
- Чухте ли някой да се смее? - попита Кейлъб.
Джейсън каза не. Натаниел каза да.
Бел прошепна по кожата ми и дори силата на Ричард, дишаща върху тялото ми, не можа да спре гласа й.
- Ако се докосваше до плътта на вълка си, можеше и да ме отблъснеш, но не и от разстояние. Колкото е по-близо плътта, толкова са по-здрави връзките и си по-силна. Вече си моя, ma petite, не можеш да се освободиш от мен.
Очите й започнаха да се спускат отново. Силата на Ричард се надигна над мен като мек щит. Силата на Бел се плъзна по тази енергия като листо по повърхността на водата, после започна да натиска в нея, през нея.
- Помогни ми! - изкрещях го на глас към всички, към всеки и към никой. Почувствах ръката на Натаниел върху моята и призрачната целувка наистина се поколеба, обърна се и погледна Натаниел. Почувствах как го призовава, като дълбоко туптене в костите ми. Леопардът беше първото й гербово животно. Ако ме хванеше, щеше да притежава и целия ми пард.
Натаниел протегна свободната си ръка, сякаш можеше да я види.
- Не! - изтеглих се рязко от него и в момента, в който прекъснах физическия контакт, сякаш за нея Натаниел стана по-малко реален. Тя пак обърна тези тъмно медени очи към мен.
- Ще ги имам, ma petite, във всички случаи.
- Не - казах, но гласът ми беше тих, защото вярвах че е права.
- Ти ще ми ги дадеш, всички тях.
Страхът ме заля, сякаш ме потопиха в ледена вода. Мисълта какво Бел би причинила на моя прайд, на моите приятели. Не, не можех да позволя това да се случи.
- Майната ти, майната ти, Бел, на теб и ня коня, който те довлече - гневът ми, страхът ми изглежда подхранваха силата на Ричард. Сладката, сбръчкваща носа мускусна миризма на вълк стана толкова силна, сякаш ме обви невидима козина.
Джипът рязко зави на една страна. Веднага последва ядосано свирене на клаксони и пищене на спирачки. Джейсън се беше отказал да търси безопасно място и беше спрял до бетонната мантинела. Натаниел и Кейлъб бяха хвърлени през седалката и спряха в пътническите врати. Нямах време да се притеснявам от факта, че изглежда никой не беше сложил проклетия си колан.
Очите на Бел пробиваха през силата на Ричард. Не беше без усилие. Той я накара да се бори за всеки сантиметър, но тези горящи очи, това призрачно очертание се приближаваше все по-близо и по-близо ... докато не задържах дъха си, уплашена, че ако вдишам прекалено силно, това ще постави точно пред устата ми.