Небесносини грехове

Докато размишлявах, Джейсън ме сграбчи за ръката. Уханието на нощта не изчезна,а се добави, като няколко слоя боя един върху друг. Чистия мускусен аромат на вълци изпълни нощта. Студената вода, която сякаш се беше стекла по гърлото ми, сега имаше вкус повече на глина и гора, отколкото на парфюм.

В съзнанието ми изникна образ на огромна животинска глава с дълги зъби най-големите, които някога бях виждала. Козината на главата беше златиста и светлокафява, и червеникава, по-скоро с преливащи цветове, отколкото на ивици, повече приличаше на лъв, а не на тигър. Очи като златен огън се взираха в моите, а огромната уста се отвори широко и изрева раздразнението си със звук, наподобяващ вик на пантера, но по-нисък с няколко октави. Първите заселници винаги са бъркали крясъците на пантера с писъците на жена.

Но никой не можеше да сбърка този рев с женски - може би на мъж, на мъж, когото измъчват и крещи от дъното на душата си.

Изкрещях в отговор, сякаш тази глава наистина стоеше пред мен, а не на хиляди километри. Викът ми бе последван от други два. Натаниел ми изръмжа от пода на колата, от устата му се показваха зъби, които бързо се превръщаха в животински. Кейлъб се беше плъзнал между седалките, а очите му бяха станала жълти, като на котка. Започна да търка бузата си в рамото ми, сякаш искаше да ме маркира с миризма, след това спря и се озъби, като че бе докоснал другата котка-фантом.

Джейсън не извика, а изръмжа, с този нисък, каращ козината да настръхне, звук, който нямаше нищо общо с ловуването и имаше много общо с битка, не за храна, а за оцеляване.

Беше звук, демонстриращ пазене на територия и гонене на натрапници и размирници. Звук, който казва: „махни се или умри".

Тя изкрещя в отговор, звук, който трябваше да накара кръвта във вените ми да замръзне, и ми напомни за предците ми, които са се скупчвали около малките си огньове и са гледали с ужас за блясък на очи извън светлината на огъня. Но не разсъждавах като човек. Дори не бях сигурна, че „разсъждавам" е подходящата дума за това, което минаваше през съзнанието ми. По-скоро бях уловена в мига, напълно и безусловно. Усещах как кожената седалка обгръща тялото ми, Натаниел, който се притискаше в краката ми, а дланите му се плъзгаха нагоре, усещах Кейлъб, стоящ до рамото ми, бузата му бе до лицето ми, а челюстта му се опъваше, докато той ръмжеше, ръката на Джейсън върху рамото ми, която сякаш се бе сраснала с моята, станала част от мен.

Можех да подуша кожата на Кейлъб, сапуна, който беше използвал тази сутрин и страха, като нещо горчиво под тази чиста кожа. Натаниел се повдигна на колене, повисоко, така че лицето му за момент увисна зад тази глава с дълги и извити зъби. Но можех да усетя уханието на ванилия в косата му и в него нямаше нищо от котката-фантом. Джейсън се приближи, постави лицето си до моето, подуши въздуха, а аз долових сапун, шампоан и миризмата на Джейсън, мирис, който бе започнал да означава дом за мен така, както уханието на ванилия от косата на Натаниел го правеше или скъпият парфюм на Жан-Клод или, някога, топлата извивка на шията на Ричард. Нямах предвид нищо сексуално, а говорех за начина, по който прясно изпечения хляб или любимите ви сладки в кухнята на майка ви ви карат да се чувствате в безопасност и миришат на дома.