Небесносини грехове

Кейлъб не ставаше за секс, но за храна ... Изправих се на колене между краката му и започнах да се изтласквам нагоре по тялото му, докато пръстите ми се забиваха в дънките му, чувствайки плътта отдолу.

Дланите ми се плъзнаха под незагащената му, но закопчана риза, със смешните анимационни картинки. Кожата му бе толкова топла. Пръстите ми се плъзнаха нагоре, докосвайки пръстена на пъпа му. Поколебах се там, прекарвайки пръсти по ръба на метала, подръпвайки го нежно, усещайки как кожата се разтяга, докато той не изпъшка в знак на протест. Втренчих се в лицето му и каквото и да видя там, накара очите му да се разширят, накара устните му да изпуснат едно леко „О" от изненада. Прокарах пръсти по стомаха му, по гърдите му, ръцете ми се загубиха под огромната риза и чак когато дланите ми започнаха да се плъзгат по раменете му, ризата започна да се повдига, откривайки стомаха му. Видът на голата кожа, започна да предизвиква други гладове, за плът, вместо само за кръв. Но Бел стегна метафизичната каишка, която ми беше прикачила и звярът се оттегли, преди да се беше надигнал наистина. Тя искаше да искам, това което тя искаше и в този момент разбрах, че макар да имаше свои животни, тя не споделяше зверовете им, апетитът им за плът. Мисълта беше прекалено разумна и каишката се отпусна, така че можех да мисля за себе си.

- Защо има значение дали взимам кръв или плът, нали можеш да се храниш и от двете енергии? Храниш се от Ричард цял ден - попитах.

- Може би ми омръзна плътта.

Имах проблясък, сякаш прочетох мислите й.

- Не можа да накараш Ричард да се храни. Той се бори с теб цял ден, позволи ти да го изсмучеш до сухо, но не можа да го накараш да нападне някого другиго. Гневът й беше като горещ метал, забит в кожата ми. Той изви гърба ми, изтегли стенание от гърлото ми. Кейлъб сграбчи ръцете ми, иначе щях да падна.

Гласът на Бел измърка в главата ми:

- Вълкът беше изненадващо силен, но той нито е моето животно, нито е привлечен от мъртвите, но ти, ma petite, ти си. - Силата й се изля върху ми, но не жегата на жаждата за кръв, а студенина, студенината на гроба. В момента, в който силата ме докосна, моята собствена пламна за живот, тази част от мен, която вдигаше мъртвите. Пламна, сякаш студената енергия на Бел беше гориво за моя собствен хладен пламък. - Ти си моя, ma petite, моя, по начини, които вълкът не може да си представи. Неговата връзка с мъртвите е инцидентна, а твоята е съдбата ти, от момента, в който си родена.

Силата й беше силата на гроба, на самата смърт, но такава беше и моята. Бел искаше да се наложи, но беше събудила некромантията ми, а самата тя бе само мъртвец.

Знаех как да се справям с мъртвите.

Поех си глътка въздух, привличайки собствената си магия, подготвяйки се да я отхвърля.

Вече го бях правила. Но студът се промени в жега, преди да успея да довърша тази глътка.

Жаждата за кръв отнесе магията ми, удави я в поток от нужда.

Гласът й покапа по кожата ми като топъл мед, сякаш тъмната сила на погледа й се беше разтопила върху мен.

- Силата на гроба е под твой контрол, но не и силата на желанието. Желанието, във всичките му форми, го контролирам аз.

Ако можех да си поема въздух, бих изкрещяла, но за един зашеметяващ момент нито можех да вдишам, нито да виждам. Но се давех в звуци - кръвта, кипяща в тялото ми, сърцето ми, меко и туптящо, пулсът ми, като второ сърцебиене на хиляди места под кожата ми. Можех да чувам и можех да чувствам.

Можех да почувствам гърдите на Кейлъб под дланите си, грубите косъмчета, обграждащи зърната му, самите му зърна, втвърдяващи се под пръстите ми. Малките метални барбели, които ги пронизваха ме разсейваха. Исках да потъркам зърната му между пръстите си, а металът ми пречеше. Пречеха също като клечката, на която се набучват хапките.

Преживях момент, в който Бел се чудеше дали да не ги изтръгне и мисълта беше толкова чужда за мен, че ми помогна да изпълзя обратно в главата си, поне частично.

Когато погледът ми се проясни очите на Кейлъб бяха нефокусирани, а устните му леко разтворени. Чрез мен, сякаш самата Бел го докосваше, а нейното докосване разпръскваше страст, страст от всякакъв вид.

Бях пак в главата си, в кожата си, но и гладът на Бел беше в мен и не можех да го изтласкам навън. Тя бе права: жаждата за кръв не беше смъртна присъда.

Дръпнах с ръце ризата на Кейлъб, разтваряйки копчетата, оголвайки горната част на тялото му. Когато канализирах жаждата за кръв на Жан-Клод, винаги бях привлечена към врата, китката, сгъвката на лакътя, понякога слабините, всичките големи вени или артерии, но Бел не погледна нагоре или надолу. Тя се втренчи в гърдите на Кейлъб, сякаш беше някаква първокласна пържола, сготвена точно по неин вкус. Собствената ми логика се опита да спори. Имаше други места, с повече кръв, много го поблизо до повърхността. Простата изненада от избора на място, ми помогна да я отблъсна назад.