Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Този блестящ океан от чернота се протегна към мен и знаех, че ако ме докосне, ще умра. Не можех да се извърна, не можех да побягна, защото от мрака не можеш да избягаш, не и наистина. Светлината не е последна. Последната мисъл не беше моя. Не беше и на Бел.
Взирах се в тъмнината, докато тя започна да се надвесва над мен и разбрах, че е излъгала.
Мракът не е последният. Зората идва и го посича, а не обратното. Ако можех да поема достатъчно въздух, щях да изкрещя, но можех само да шепна. Мракът се наведе към мен, не можех да го застрелям, или да го ударя, и нямах достатъчно свръхестествена сила в себе си, за да го държа надалече. Направих единственото, за което се сетих - отправих молитва.
Прошепнах:
- Радвай се, благодатна Марио! Господ е с теб... - тъмнината се поколеба, благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба, Исус! - Леко трептене пробяга през течния мрак. - Света Марио, Майко Божия, моли се за нас грешните... -
Внезапно в мрака се появи светлина. Кръстът около шията ми висеше като в някаква сюрреалистична картина. Металът сияше като пленена звезда - искрящ и бял, и за разлика от истинския живот, можех да виждам през ослепителния блясък.
Наблюдавах как тази истинска, бяла светлина прогони обратно мрака.
Внезапно усетих седалката на колата, безопасния колан през гърдите ми, обвитото около краката ми тяло на Натаниел. Кръстът около шията ми сияеше ярко дори на фона на слънчевата светлина, така че трябваше да отместя поглед от него, но ярката светлина продължаваше да замъглява зрението ми. Кръстът нямаше да гори, ако опасността беше преминала. Зачаках Майката на мрака да направи следващия си ход. Въздухът в джипа внезапно стана по-мек, сладък, като идеална лятна нощ, в която човек може да помирише всяко стръкче трева, всяко листо, всяко цвете, сякаш някаква уханна завивка те обгръща във въздуха, по-мека от кашмир, по-лека от коприна, ароматна завивка от въздух.
Гърлото ми изведнъж стана по-хладно, като че бях отпила глътка студена вода. Можех да усетя как минава през него и имаше лек привкус на жасмин.
Натаниел зарови лице в скута ми, за да предпази очите си от светлината. Сякаш носех бяло слънце около врата си.
- По дяволите - каза Джейсън, - трудно виждам пътя. Може ли малко да посмекчиш?
Светът беше изпълнен с бели ореоли и не посмях да извърна глава, за да погледна в
Джейсън. Можех да помириша единствено уханието на нощ, като че всичко останало бе изчезнало. Сякаш почти можех отново да отпия от хладната, парфюмирана вода, която минаваше през гърлото ми. Толкова реално, непреодолимо реално. Успях да прошепна:
- Не.
Продължавах да очаквам да чуя думи в съзнанието си, но имаше единствено тишина, ухание на лятна нощ, вкус на хладка вода и нарастващото усещане, че нещо голямо се приближава.
Сякаш стоиш върху релси, усещаш първите вибрации по метала, знаеш, че трябва да се махнеш, но не можеш да видиш нищо. Докъдето ти стига погледът, върху релсите няма нищо, усеща се само онази вибрация по метала, като пулс, който бие под стъпалото ти, който ти показва, че няколко тона метал летят към теб. Всяка година във влакови катастрофи загиват хора и често последните им думи гласят: „Не видях влака". Винаги съм мислела, че в тези случаи влаковете са магически, иначе хората щяха да ги видят и да се махнат от релсите. Усещах вибрацията от бързото й приближаване към мен и с удоволствие бих се махнала от релсите, но те бяха вътре в главата ми, приковани през тялото ми и не можех да измисля как да избягам от това.
Нещо докосна кожата ми, като някакво голямо животно, което притиска тялото си по дължината на моето. Усетих как Натаниел се отдръпна, но не можех да го видя през бялата светлина. Гласът му се чу, задъхан, изплашен:
- Какво беше това?
Отворих уста, а дори не бях сигурна какво да отговоря, когато невидимото животно ме удари в гърдите и в кръста на шията. Той избухна в толкова ярка светлина, че повечето изкрещяхме. Джейсън трябваше да натисне спирачките и да спре колата насред улицата, заслепен от светлината, неспособен да кара, предполагам.
Светлината започна да намалява. За миг се почудих дали блясъкът не е изгорил ретините ми, след което зрението ми започна да се прояснява през воал от петна.
Все още можех да я усетя как се притиска към мен, как ме притиска към седалката, как се опитва да премине през кръста, сякаш поглъщаше светлината.
Натаниел се взираше нагоре към мен, лавандуловите му очи бяха станали леопардови, наситено сиви, в които на слънчевата светлина имаше намек за синьо.
- Тя е превръщач - прошепна той.