Хайка за вълци

Беше към четиридесетгодишен, доста висок и широк в раменете, с едро заморавяло лице на алкохолик и, най-важното, в най-високата фаза на поредния си запой. При пристигането си в града бе успял да се почерпи с приятели и да узнае от тях, че жена му живее с някакъв млад актьор, и още с влизането в къщи нахлу в стаята на Иван Шибилев и се нахвърли отгоре му. Иван Шибилев бе изненадан от безцеремонното му нахлуване, но го позна (Даря бе го описала с голяма точност) и макар да се изплаши здравата, не прояви предпазливост, тъй като не допускаше, че онзи ще си позволи да го нагруби. Съпругът не говореше, а ревеше, питаше го какво търси в къщата му, нарече го мръсно копеле, събори го на пода и започна да го души. Макар да бе два пъти по-млад и по-гъвкав от него, Иван Шибилев едва успя да откопчи ръцете му от шията си и да поеме въздух, измъкна се изпод тежестта му, но онзи му подложи крак и го препъна. Иван Шибилев падна и падайки, си одраска челото в междувеждието на ръба на печката, кръв потече в очите му и изцапа лицето му. Скочи отново на крака и вече ослепял се добра до външната врата и тогава пияният го тласна в гърба. За да не падне надолу по стълбите, вкопчи се в парапета, а онзи го хвана за глезените и започна да го тегли надолу. Така ги завари Даря. Изплашена от тази гледка, тя изпищя и се хвърли да ги разтървава, дойде и майка й, натикаха пияния в едната стая, в другата превързаха раната на Иван Шибилев. Същия ден вечерта той се пренесе в хотела, прекара там около седмица и напусна града.

Развръзката бе колкото внезапна и бърза, толкова оскърбителна и опасна — ако бяха го заварили на „местопрестъплението“, това можеше да му струва живота. Но най-тежкото бе, че Даря, след като го изпроводи до хотела, повече не дойде при него и не му даде знак за себе си. Иван Шибилев не посмя да я потърси в театъра, за да не пренесе скандала и там, почака пет дни и на шестия напусна града. И така започнаха многобройните му одисеи, които се различаваха само по градовете, в които прекарваше известно време, и по професиите, които упражняваше там (актьор в някоя любителска или професионална трупа, художник, стихоплетец в цирк, войник за две години, бояджия, музикант в кръчма или ресторант), но по същество биваха едни и същи, защото навсякъде го приемаха радушно поради чара, дарбите и „златните му ръце“, мъжете се привързваха, а жените се влюбваха в него и накрая, поради някакво неосъзнато безразсъдство или прекомерна чувствителност, се поставяше в такова положение, че същите тези хора, и особено жените, като че неволно, но неминуемо го наскърбяваха и оставяха в душата му някаква нечистотия, разочарование или дори отчаяние и тогава съвсем спонтанно се устремяваше към своята Итака, към родното си село. Но какво намираше там? Невежество, нечистоплътност, грубост, но и непосредственост и спокойствие, а на първо време като че и признаци за живот. Всичко биваше потънало в дебел прах, кал или сняг, посивяло, изтрито и приглушено, тъй че потискаше с една мека и галеща сърцето безметежност, в която чуваше ударите на сърцето си.