Хайка за вълци

— Майчичка! Същинска майчичка! — Като оскърби паметта на покойната си съпруга, която приживе, изглежда, го бе хипнотизирала по същия начин с погледа си, дядо Мацко искаше косвено да оскърби дъщеря си, само че тя ни най-малко не се засегна, а той не можа да се въздържи и извика: — Знам аз защо се държиш на голямо. Заради оня карагьозчия Иван Шибилев, дето чукът му не удря два пъти на едно място. Ще ти подложи той една динена кора, та като паднеш, няма да станеш! — След като изрече и това тъжно пророчество, дядо Мацко легна на пата, зави се до гушата, помълча и добави: — Да върнеш сватовниците на Богат Коста! Умът ми не го побира!…

Нашенци също бяха изумени от безразсъдството на Мона. Бяха свикнали да се забавляват с нейните кандидати и щом се появеше нов, очакваха да видят как ще му „отреже квитанцията“. Да върнеш обаче пратениците на Богат Коста, и то както се връщат просяци от вратата, това бе повече от безразсъдство. Ала на какво се дължеше това безразсъдство, на глупост, на каприз или на лудост, никой не можеше да каже. Скоро и тази загадка се изясни. След случая Богат Коста в селото се завърна Иван Шибилев, както винаги незнайно откъде и за колко време, и тогава нашенци забелязаха, че двамата с Мона се срещат всеки ден на улицата или привечер в читалището, откъдето Иван Шибилев я изпращаше до дома й. Сега вече стана ясно, че ги свързва любов, и то толкова голяма, колкото голяма бе жертвата, която Мона бе направила за Иван Шибилев. Някои, разбира се, я съжаляваха и дори злорадствуваха според това доколко бяха засегнати от нейното съперничество или пренебрежение, но всички недоумяваха как може да се заслепи до такава степен от любов към Иван Шибилев, за когото никой в селото не можеше да каже що за човек е той. Когато Иван Шибилев свършеше някоя хубава работа, а той умееше да върши много хубави работи, всички се възхищаваха от него и дори го обявяваха за един вид гордост на селото. Когато пък извършеше някоя лудория или пакост, а той умееше да върши и такива неща, единодушно твърдяха, че въпреки всичко, той си е един нехранимайко, пройдоха, карагьозчия, галантонин и дори шарлатанин. Всеки ден го виждаха с различно настроение, ту погълнат изцяло с някоя работа, любезен и вежлив, ту пък нехаещ за нищо, своенравен и злъчен, и това им пречеше да видят истинското му лице. Мона го познаваше по-добре от всички, непостоянният му характер й причиняваше най-тежки страдания и все пак го обичаше, какъвто си беше — неспокоен и възторжен, доверчив и затворен в себе си, тъжен и сериозен, лекомислен и весел. Когато й даде първата роля в читалищната трупа, беше десетгодишна, а той двадесетгодишен батко, търпелив и ласкав с нея като със сестричка. Още тогава се привърза към него, както момиченцата се привързват към добрите си учители. С годините тази привързаност се превръщаше в благоговение, а благоговението в любов, каквато може да се зароди само в непоквареното сърце на едно селско момиче, свенлива, чиста и всеотдайна. Изгаряше от свян само при мисълта, че може да застане до него и да му каже колко го обича и че смисълът на живота й е само той, а светът започва и свършва само с него.