Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Вестта, че Деветаков завещал на Илко Кралев книгите си, а на Николин сто декара земя, къщата, добитъка и всичко останало, се разнесе из селото няколко дни след като Иван Шибилев бе заминал за града. Измъчена от предстоящата раздяла, кой знае вече коя поред, Мона не бе се опитала да го спре, защото бе уверена, че този път той ще пренебрегне всичките си работи и ще остане при нея. Само половин година преди това бе отпратила по най-скандален начин годежарите на Богат Коста и вярваше, че Иван Шибилев, по-добре от всички ще оцени постъпката й, която бе извършила само заради него. Но изглежда, че Иван Шибилев бе я оценил в обратен смисъл — щом Мона, компрометирана и навиквана като стара мома, бе отхвърлила най-изгодната партия за женитба, така здраво и съдбоносно е привързана към него, че никога и при никакви обстоятелства няма да отиде при друг мъж. Волно или неволно, Иван Шибилев се бе възползувал от робската й всеотдайност и, наранена от лекомислието му, за пръв път усети, че любовта й към него е непосилна за сърцето й, че трябва да се освободи по някакъв начин от терзанието на тази любов. И когато чу да говорят за Николин из селото, спомни си как се бе запознала с него у дома си и как го бе преценила още тогава с усета си на опитна жена — простодушен, самотен и непокварен, въпреки двайсет и седемте си години. Беше по-хубав от Иван Шибилев и чаровен с неосъзнатата си хубост, а меките юфтени ботуши, широкополата шапка, черната северняшка жилетка и бялата риза, каквито никой не носеше по този край, му придаваха вид на спретнат и улегнал млад мъж. Мислено се видя до него, изпита здравата му непоклатима опора и осъзна, че призовава образа му на помощ, защото може да я утеши в часове на душевна болка. Но това мислено съпоставяне на Иван Шибилев с него бе мигновена и болна игра на въображението в порив на неосъзната мъст и омраза към любимия, който й бе причинил страдание тъкмо поради любовта й към него.
Същия ден вечерта и баща й отвори дума за Николин като за стар познат или роднина.
— Я го виж ти нашия Николин, станал същински чифликчия!
— От къде на къде пък „нашия“? — сопна му се Мона. — Разменил си две пиянски приказки с него и — „нашия“!
— Ей тъй, на! — каза дядо Мацко. — Понякогиш цял живот приказваш с човека и не го разбираш, а понякогиш от една дума познаваш душата му. С такъв човек да ти даде господ да живееш, па тогаз…
Искаше да каже още нещо, но благоразумно замълча, защото се страхуваше да не я разсърди. След многобройните годежарски истории и особено след случая Богат Коста дори случайното споменаване на името на неженен мъж я хвърляше в гневно умопомрачение, а котешкият му нрав не понасяше такива тягостни сцени. Сега обаче Мона не му се разсърди, макар да бе разбрала явния му намек, така силно бе поразена от това, че и баща й, поради някакво странно прозрение, в този ден също като нея бе допуснал, колкото и противно да бе на здравия разум, че Николин рано или късно ще се намеси по някакъв начин в живота им. Никога вече не проговори за това, дори и в деня, когато Николин стана член на семейството им, сякаш отдавна го бе предвидил като нещо естествено и неотменно.
Иван Шибилев се мярна из село след женитбата й, изчезна и отново се появи след раждането на детето. Той ме измами и унизи, аз го мразя, казваше си тя и изпитваше такава омраза към Иван Шибилев, че изгори и унищожи всичко, което й напомняше за него: дешифрираните му писма, портрета, който й бе нарисувал и подарил, обувките, блузките и евтините дрънкулки, които бе й донасял при всяко завръщане. Ходеше из село с „гордо“ издут корем, за да покаже на всички, че не крие бременността си, а се гордее с нея. На приятелките си, които казваха, че бременността й напредва по-скоро от обикновено, недвусмислено подхвърляше, че и да роди седмаче, то ще бъде деветаче, като намекваше за Николин, когото по онова време наричаха Деветака. Радкината сватба, на която го бе запознала с много хора, бе най-сигурното й алиби за връзките й с него. Никой не смееше да я обвини, че тези скрити връзки са били непочтени спрямо Иван Шибилев, щом са завършили с брак, още повече че Иван Шибилев (тук Мона се усмихваше с оная цинична и убийствена ирония, на която е способна само отмъщаващата жена) по собственото му, макар и закъсняло признание не е бил способен като мъж. Това обясни причината за неочакваната й женитба с Николин и достави голямо удоволствие на нашенци да се надсмиват на Иван Шибилев за мъжката му немощ и същевременно да го порицават, задето бе залъгвал толкова години едно момиче с празни надежди. Само най-проницателните от зевзеците, които имаха и най-тънък нюх за подобни работи, се отнесоха скептично към изявленията на Коконката. Те, разбира се, не можеха да установят дали на Иван Шибилев му липсват мъжки достойнства, но от опит знаеха, че при такива случаи трябва да си запазят правото на последна дума по този въпрос. Но те бяха само няколко души, а всички останали вярваха на Мона и й казваха „евалла“, задето най-после бе пратила по дяволите Иван Шибилев и станала порядъчна майка и съпруга.