Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
След оная нощ в колибата Иван Шибилев се губеше с месеци, но й съобщаваше къде се намира, с какво се занимава и кога мисли да се завърне. Общинарите отвориха първото му писъмце, съдържанието му се знаеше от цялото село и оттогава Иван Шибилев изобрети шифър, който никой не можеше да разчете. Изпращаше й книжки с пиеси, списания, стари вестници или каква да е печатна хартия, като отбелязваше съвсем леко с молив отделни букви от текста. Мона преписваше отбелязаните букви, разпределяше ги в думи и изречения и така сглобяваше писмата си. Иван Шибилев и обещаваше във всяко писмо, че ще се завърне скоро и тогава ще си поговорят, а за нея това означаваше, че най-сетне ще й предложи да се оженят. При завръщането си той наистина и говореше, но съвсем за други неща: как играл в някаква театрална трупа, как помагал на някакъв художник или свирел в ресторант. Всяка нощ идваше да я взема от къщи, а ако времето бе лошо, влизаше в стаята й през прозореца. Всичките им срещи свършваха с утоляване на ненаситната му страст и това бе всичко, което имаха „да си поговорят“.
С времето Мона започна да придобива самочувствие пред него и да му напомня, че годините й минават и вече трябва да се съберат. Изтерзана от очакване, съмнение и страх да не ги види някой, като се мъкнат нощем из градините и нивите, понякога изпадаше в истерика, правеше му скандали и му поставяше условие — или да се оженят, или да се разделят. След такива сцени Иван Шибилев не идваше при нея и тя тръгваше да го търси из селото. Съмняваше се в предаността му, страдаше от непознати дотогава пристъпи на ревност, които, заедно с мъката от самотата и неизвестността, разяждаха душата й. Знаеше, че за несретник като него женитбата ще бъде тежко бреме, и все пак му вярваше, когато той, смутен и искрен като дете, й казваше, че каквото и да се случи, никога няма да се раздели с нея, никога. Вярваше му и дори се чувствуваше виновна, задето го оскърбява с недоверието си, търсеше и намираше причини да оправдае неутолимото му скитничество и така си създаваше омагьосан кръг от илюзии, от които не можеше да излезе.
През двата месеца, откак се бе усетила бременна, нямаше вест от Иван Шибилев, не знаеше къде е и кога ще се завърне. Бременността й беше тежка — гърдите й наедряха и се втвърдиха, някои миризми й причиняваха гадене, спеше по няколко часа до полунощ, а след това час по час ставаше да повръща. По-добре се чувствуваше през следобедите, но и тогава не смееше да излиза из селото, защото всяка жена можеше да познае, че е бременна, само като я погледне в очите. И времето я пазеше от чуждото любопитство, беряха се бостаните, след тях царевицата и лозята, тъй че никоя от приятелките й не се отбиваше при нея, ала нямаше и от кого да научи дали Иван Шибилев се е завърнал. При друго време бе достатъчно само един човек от селото да го зърне, и на минутата всички знаеха за пристигането му, узнаваше го и тя по лицето на първия срещнат. Който и да бе този срещнат, мъж или жена, на лицето му биваше изписано особено изражение на коварно съчувствие, насмешка и злорадство: „Твоичкият се завърна, тичай да го посрещнеш!“ Радостна вест, но и знак, че всички кощунствуват с чувствата й, че отдавна е отминало славното време, когато отпращаше най-личните си кандидати с една капризна гримаса като царска дъщеря, а същите тези хора я гледаха с недоумение и укор, но и с уважение.
Понякога лъжливи предчувствия или шумове, подобни на многобройните сигнали, които Иван Шибилев бе измислил за тайните им срещи, я караха да излиза в късни нощи и изтръпнала от нетърпение да се взира в сенките на дърветата и да се ослушва. Измамните удари на сърцето й отекваха в тишината и тя тръгваше по улиците да види дали прозорецът на Иван Шибилев не свети. В тези топли, мистично бели и тихи нощи надеждата й да се събере завинаги с Иван Шибилев остаряваше с всеки час и се превръщаше в тъмно и грозно отчаяние. Иван Шибилев можеше да не се завърне цяла година или да се завърне и по-рано, но тя не знаеше как ще посрещне нейната бременност — ще поиска да се оженят или отново ще се запилее нанякъде. Дълбоко в себе си вече допускаше, че е способен и бременна да я остави сама, защото познаваше душата му, душа неведома, ангелски любеща и демонично жестока.