Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Опиянена от страстта си да развенчае докрай някогашния си кумир, Мона се отказа и от театралната дейност в едно време, когато сцената бе най-необходима за агитация на селяните да станат кооператори. Въпреки молбите и увещанията на Стоян Кралев и жена му Кичка, с която бяха първи приятелки, тя заяви, че заради Иван Шибилев ненавижда и сцената, и всичко, което й напомня за него. Така минаха две години. Един ден, в края на май, на връщане от бакалницата, Мона видя Иван Шибилев да влиза в читалището и тръгна след него. Не се запита дали е сам или не и как ще я приеме, бутна вратата и влезе. На стената до сцената бе подпряна дървена рамка с платно, на което бе нахвърлян в тъмни контури портретът на Георги Димитров. Пред рамката имаше кутии с бои, четки и свитъци хартия, а Иван Шибилев го нямаше. Тъмнозелената завеса бе дръпната в двата края на сцената и завързана с канап, а самата сцена полутъмна и обезпокояващо празна с голите си мръсни стени и неравния дъсчен под.
Мона се качи на сцената и пристъпи към вратата на малката стаичка, която служеше за гримьорна и склад за реквизита. Стаичката нямаше друг изход и Иван Шибилев можеше да бъде само там. Вледеняващ студ пропълзя по тялото й, а ръката й така се разтрепери, че не можеше да улучи дръжката на вратата. Постоя така около минута, треперенето й ставаше все по-неудържимо, обзе я необясним ужас, като че й предстоеше да се хвърли в бездна, от която никога няма да излезе. В същото време някаква зловеща сила я тласкаше напред и тя натисна дръжката на вратата. Иван Шибилев стоеше изправен плътно до стената с отпуснати по бедрата ръце и така неподвижен, че в първия миг Мона го взе за някакъв предмет. Пристъпи крачка напред и фигурата му се открои в мътния полумрак. Гледаше с плах, съсредоточен поглед и мълчеше. Прегърна го през раменете и усети, че той се съживява и навежда лицето си към нейното, а ръцете му топлят снагата й…
Николин узна за извънбрачните връзки на жена си около година след първата й изневяра. Тези връзки бяха толкова явни, че дори зложелателите му не си направиха труд да му ги пошепнат на ухото, тъй твърдо бяха уверени, че знае за похожденията на жена си. Ако се съдеше обаче по спокойствието в семейството му, и особено по щастливото изражение на лицето му в ония случаи, когато се появяваше из село с жена си и детето си, излизаше, че той не отдава ни най-малко значение на тези похождения. Подобно безразличие, по-лошо от кой да е порок, бе неестествено и непознато в историята на селото и нашенци започнаха да му натякват изневярата на жена му, за да узнаят защо не желае да слуша за нея — невменяем ли е, ненормален мъж ли е или няма сили да понесе жестоката истина. Очевидци на изневярата го отрупваха с безспорни доказателства, а той мълчеше или се усмихваше и отминаваше по пътя си. Доброжелателите му се объркваха, пред тях стоеше такъв хапльо рогоносец, какъвто не беше се пръквал още по този край.
А за него бе съвсем безсмислено, за да е вярно това, което хората така усърдно се бяха заели да му доказват. Не допускаше нито с ума си, нито със сърцето си, че жена му „се мъкне“ тайно с чужд мъж, защото не виждаше смисъл в това. Мона му отдаваше съпружеските си ласки с истинска страст и преди да я обвиниш в изневяра, трябва да изпиташ магията на усмивката й, трябва да поемеш детето от ръцете й и да я чуеш как казва: „Хайде, гушни се в татенцето!“ Към Иван Шибилев, когото сочеха за любовник на жена му, изпитваше такова уважение и възхищение, че за нищо на света не вярваше той да му слага рога. Не можеше един човек като Иван Шибилев, интелигентен, със златни ръце и толкова дарби, да се вмъква тайно в семейството му и краде щастието му, както се краде добитък или имущество. И не само че не ревнуваше жена си от него, но се и радваше, че и тя като него играе хубаво в читалищните представления. Двамата така разсмиваха или разплакваха публиката, че когато им ръкопляскаха в края на представлението и викаха „браво“, той се изчервяваше от удоволствие и се изпълваше с гордост за жена си. Той отъждествяваше способностите, дарбите и учеността с доброто и честността, но доброжелателите му се ожесточиха от неговото упорство, глупост или слепота и за да отдадат дължимото на светата истина, започнаха да му доказват, че и детето му не е негово, а на Иван Шибилев.