Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
И така до вечерта на Радкината сватба. Същата вечер заедно с покрусата от онова, което се бе случило, Иван Шибилев изпита за пръв път и едно друго чувство в мига, когато видя момъка другоселец, когото Мона доведе на сватбата, и това чувство, нека го назовем веднага, бе ревност. Да ревнува Мона, това му се стори, както си го и помисли, странно и дори нелепо. Тя бе израснала и станала жена пред очите му и така бе свикнал да я смята за нещо като полудете, полужена, както и да си внушава, че има над нея някакво право, а тя към него едва ли не синовно задължение, че му се струваше невероятно един ден тя да се свърже с някой мъж. В оная вечер обаче, като видя Николин, видя и Мона с други очи и си даде сметка, че тя е вече жена за омъжване (как хубаво бе изписано това на лицето й!) и че отдавна очаква минутата, когато ще я поиска за жена или, ако не го желае, да я „освободи“, та докато не е още престаряла, да се омъжи за някого независимо от това дали го обича или не. Беше довела Николин на сватбата, с когото, изглежда, поддържаше връзки, за да му напомни за най-съкровеното си въжделение, за нехайството му към женската й съдба, а може би и като доказателство, че за всеки случай има в резерва мъж, за когото може да се омъжи когато си поиска. Помисли си още, че тя, уви, има право, защото не може да му служи цял живот като спасителен бряг след неговите корабокрушенства, без да е изяснил отношенията си с нея. Унизително е да я ревнувам от този прост момък, казваше си той, но щом погледнеше момъка, ревността пробождаше сърцето му и с мъка успяваше да я прикрива, като забавляваше другите с фокуси и музикални шеги. Присъствието на Николин направи впечатление на всички, привличаше погледите им и те нескрито се възхищаваха както от облеклото му, малко по-различно от нашенското, така и от лицето му на красив праведник, от което се излъчваше обаяние, свян и непорочност. Неприятно му беше, когато някои жени най-безцеремонно местеха погледите си от единия на другия, за да ги сравняват като съперници, а други, навярно пийнали и развеселени, гласно се изказваха в полза на другоселеца. Но най-неприятно и оскърбително беше, че Мона виждаше и чуваше как ласкаят другоселеца и вместо да им покаже по някакъв начин, че няма нищо общо с него, продължаваше да му говори нещо доверително на ухо и да му се усмихва. Жена е, от нея всичко може да се очаква, мислеше Иван Шибилев, не е посмяла да ми признае, че си има приятел, и сега ми го показва пред очите на цялото село, без може би да съзнава колко жестоко постъпва с мен.
В такъв един момент на наранено честолюбие и изблик на ревност Иван Шибилев излезе на двора и застана в сянката на хамбара. Минута след това Мона се промуши през навалицата и отиде при него. От погледа, който бе й отправил, тя бе разбрала, че ще я чака навън, и го последва. Иван Шибилев я хвана за ръката и я поведе към градината, а оттам през полето. Вървяха мълчаливо, от време на време усещаше как пръстите му леко пристисват китката й, като че искаше да й каже нещо, което не можеше или не желаеше да й каже с думи. След половин час лъкатушната ивица на пътя, осветен от сребърните отблясъци на звездите, ги отведе в лозята. Навлязоха в тесните пътечки между чуканите, той — напред, тя — след него, извиваха наляво и надясно, докато се озоваха пред колибата на пъдаря Солен Калчо. Иван Шибилев свали мандалото на вратата и влезе, влезе и тя след него. В колибата имаше сламено легло, покрито с чердже, и няколко съдини в пезула на огнището: малка тенджера, две пръстени паници, газена лампа, стомна и кибрит. Иван Шибилев запали дръвцата в огнището и в колибата замириса на чубрица, на джоджен и на зряло грозде, което висеше на чепки от тавана. Постояха известно време загледани в живите пламъци на огъня, после Иван Шибилев се извърна към нея, прегърна я и я сложи като дете на коленете си…
След години Мона суеверно си мислеше, че тази нощ в колибата на Радкиния баща е била лошо предзнаменование за нея, защото същата нощ Радка и баща й бяха най-нещастните в света, а тя — най-щастливата. Съдбата бе пожелала да й даде знак, че е несправедливо и неестествено тя да е тъй безпаметно щастлива, докато приятелката й стои пред бездната на смъртта. Но тя не забеляза този знак… Така си мислеше и в минутата, когато видя Николин по пътя откъм Орлово и се реши на най-отчаяната постъпка. Казваше си, че не бива да мами добрия и невинен човек, и все пак положи всички усилия да го приюти и задържи при себе си. Че е добър, неопитен с жените и девствен, бе разбрала още преди две години, когато поговори с него само половин час, разбра го още по-добре и през нощта, когато го прелъсти в леглото си. Не биваше да го принася в жертва, но и отчаянието й, безмилостно и по-силно от всякакви морални задръжки, я водеше към измамата и подлостта, както се води за ръка слепец към отсрещната страна на улицата. В отчаянието й имаше и мъст към Иван Шибилев, жалка и безполезна мъст на любеща жена, която няма друго средство срещу безразличието на любимия.