Хайка за вълци

И така до вечерта на Радкината сватба. Същата вечер заедно с покрусата от онова, което се бе случило, Иван Шибилев изпита за пръв път и едно друго чувство в мига, когато видя момъка другоселец, когото Мона доведе на сватбата, и това чувство, нека го назовем веднага, бе ревност. Да ревнува Мона, това му се стори, както си го и помисли, странно и дори нелепо. Тя бе израснала и станала жена пред очите му и така бе свикнал да я смята за нещо като полудете, полужена, както и да си внушава, че има над нея някакво право, а тя към него едва ли не синовно задължение, че му се струваше невероятно един ден тя да се свърже с някой мъж. В оная вечер обаче, като видя Николин, видя и Мона с други очи и си даде сметка, че тя е вече жена за омъжване (как хубаво бе изписано това на лицето й!) и че отдавна очаква минутата, когато ще я поиска за жена или, ако не го желае, да я „освободи“, та докато не е още престаряла, да се омъжи за някого независимо от това дали го обича или не. Беше довела Николин на сватбата, с когото, изглежда, поддържаше връзки, за да му напомни за най-съкровеното си въжделение, за нехайството му към женската й съдба, а може би и като доказателство, че за всеки случай има в резерва мъж, за когото може да се омъжи когато си поиска. Помисли си още, че тя, уви, има право, защото не може да му служи цял живот като спасителен бряг след неговите корабокрушенства, без да е изяснил отношенията си с нея. Унизително е да я ревнувам от този прост момък, казваше си той, но щом погледнеше момъка, ревността пробождаше сърцето му и с мъка успяваше да я прикрива, като забавляваше другите с фокуси и музикални шеги. Присъствието на Николин направи впечатление на всички, привличаше погледите им и те нескрито се възхищаваха както от облеклото му, малко по-различно от нашенското, така и от лицето му на красив праведник, от което се излъчваше обаяние, свян и непорочност. Неприятно му беше, когато някои жени най-безцеремонно местеха погледите си от единия на другия, за да ги сравняват като съперници, а други, навярно пийнали и развеселени, гласно се изказваха в полза на другоселеца. Но най-неприятно и оскърбително беше, че Мона виждаше и чуваше как ласкаят другоселеца и вместо да им покаже по някакъв начин, че няма нищо общо с него, продължаваше да му говори нещо доверително на ухо и да му се усмихва. Жена е, от нея всичко може да се очаква, мислеше Иван Шибилев, не е посмяла да ми признае, че си има приятел, и сега ми го показва пред очите на цялото село, без може би да съзнава колко жестоко постъпва с мен.