Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Защо не?
Бен спря да се смее.
Джони ме погледна.
— Татко ти казва, че мъртвецът е бил чисто гол, нали?
Кимнах.
— Знаеш ли защо?
Поклатих глава.
— Понеже — обясни Джони — убиецът му е бил достатъчно умен да свали дрехите на мъртвеца, така че нищо да не изплува на повърхността. И убиецът непременно трябва да е някой местен, понеже знае колко е дълбоко езерото. А мъртвецът също е знаел някаква тайна.
— Тайна ли? — Дейви Рей беше наострил уши. — Каква?
— Нямам представа каква точно — отвърна Джони. — Но определено е тайна… — тъмните му индиански очи се върнаха върху мен. — Не каза ли татко ти, че човекът бил пребит, все едно някой наистина хубаво го е обработил? Защо този, който го е убил, първо го е премазал от бой?
— Защо? — повторих въпроса.
— Защото убиецът се е опитвал да го накара да говори, ето защо. Също като във филмите, когато лошият върже добрия герой за стол и се опитва да научи секретния код.
— Какъв секретен код? — полюбопитства Дейви Рей.
— Това беше просто пример — обясни Джони. — Но ми се струва, че ако човек ще убива някого, няма да го смаже от бой безпричинно.
— Аха, може би пък мъртвецът просто е бил бит до смърт? — предположи Бен.
— Не — отвърнах. — Около шията му е била стегната тел, с която са го удушили. Ако е бил пребит до смърт, защо ще го и душат?
— Човече! — Бен изскубна тревичка и я задъвка. Над главите ни двата гарвана крещяха и пляскаха с криле. — Убиец точно тук в Зефир! Може би дори руски шпионин! — Той внезапно спря да дъвче и, когато през ума му нова мисъл се стрелна като светкавица, додаде: — Хей, а какво го спира да убие пак?
Реших, че вече е време. Прочистих гърлото си и започнах да разказвам на приятелите си за силуета, който бях видял, за зеленото перо и за човека с шапката със зелено перо.
— Не видях лицето му — обясних, — но зърнах шапката му и перото и го видях да вади нож от джоба си. Според мен се канеше да се промъкне иззад баща ми и да го наръга. Може би дори се е опитал, но е стигнал до извода, че няма да успее да се изплъзне. Може да се е ядосал, понеже татко е видял колата да потъва и е казал на шериф Еймъри за нея. Може би дори ме е видял, че го гледам. Но не можах да видя лицето му. Дори отчасти.
Когато свърших, приятелите ми мълчаха няколко секунди. След това Бен се обади:
— И как така не си ни споменал за това преди? Не си ли искал да знаем?
— Канех се да ви кажа, но после стана това със Стария Мойсей…
— Не започвай с тая щуротия отново! — предупреди Дейви Рей.
— Не знам кой е човекът със зеленото перо на шапката — казах. — Може да е всеки. Дори… някой, когото познаваме наистина добре, някой, за когото не предполагаме, че е способен на такова нещо. Татко казва, че няма как да опознаеш хората от край до край и че всеки си има тайна страна, за която другите не знаят. Така че може да е всеки!
Приятелите ми, възбудени от тази нова информация, се хвърлиха страстно в ролите на детективи. Споразумяха се да се оглеждаме за човека с шапката със зелено перо, но се споразумяхме също така и да пазим това сведение в тайна и да не го разказваме на родителите си, да не би да се окаже, че някой от тях го сподели с убиеца, без да знае. Стана ми по-добре, задето съм се облекчил от този товар, но все още бях притеснен. Кой беше човекът, за когото г-н Долар сподели, че е бил убит от Дони Блейлок? И какво беше значението на свиренето на пиано в съня, за който бе разказала Дамата на мама? Татко отказваше да посети Дамата, а аз все още го чувах понякога да вика насън. Така че знаех, че макар грозната зора да е останала зад нас, споменът за събитието — и за човека, прикован с белезници за волана — го преследваше. Ако татко ходеше да се разхожда около Саксън Лейк, то не го споделяше с мен, но подозирах, че всъщност го прави доста често, понеже редовно следобед остъргваше на стъпалата на верандата червена кал.
Август ни връхлетя, яхнал вълна от адска жега. Една сутрин се събудих с мисълта, че след няколко дни предстои да прекарам седмица с дядко Джейбърд, и незабавно дръпнах чаршафа над главата си.
Но нямаше как да върна часовника назад. Чудовищата на стените не можеха да ми помогнат. Всяко лято отивах за по една седмица при дядко Джейбърд и баба Сара, все едно дали исках или не. Дядко Джейбърд го изискваше, и макар че прекарвах няколко уикенда през годината с деди Остин и нана Алис, посещението при дядко представляваше един безкраен куп от трескави странности.