Момчешки живот

Дойде рожденият ми ден. Поканих Дейви Рей, Бен и Джони на сладолед и торта. На тортата имаше дванайсет свещи. И някъде по времето на тортохапването татко сложи подаръка на бюрото в стаята ми.

Джони бе принуден да се прибере вкъщи, преди да намеря подаръка. Главата все още го болеше понякога и му призляваше. Беше ми донесъл две чудесни остриета на стрели от колекцията си. Дейви Рей ми донесе играчка-модел на Мумията, а подаръкът на Бен се оказа торбичка с малки пластмасови динозаври.

Но на бюрото ми, със защипан на ролката чист лист бяла хартия, стоеше сива като боен кораб пишеща машина „Роял“.

Беше доста отрудена. Клавишите бяха изтъркани, а ръчката на барабана беше издраскана отстрани. По-късно научих, че Обществената библиотека в Зефир разпродавала част от старото си оборудване. Клавишът „Е“ заяждаше, а на „Й“ му липсваше точката. Но аз седнах на бюрото си в сгъстяващия се здрач на рождения ми ден, избутах настрани кутията си, пълна с моливи „Тайкондерога“ и, с разтуптяно сърце, щателно напечатах името си на хартията.

Бях навлязъл в технологичната ера.

Съвсем скоро осъзнах, че използването на пишеща машина не е лесна работа. Пръстите ми се бунтуваха. Налагаше се да ги дисциплинирам. Продължавах да се упражнявам много след падането на нощта и мама каза, че ми е време за сън.

КОЖРИ ДЖАТ МАКЕМАОН. ДЕЙВИ РСУ КАЛКАН. ДЖИХИ ЕИЛСЪН. ЛЕН СИЪРС. РЕБЪЛ. СТАПИЬ МОУЗЕС. ДАМТАА. ГРЯЩ КРЪКТ. БРАМКИН. ШАПКА СЪС ЗЕЛЕНО ПЕТРО. ЗЕФЕР. ЗЕФХИР. ЗЕФИР.

Предстоеше ми да измина дълъг път, но усещах възбудата на героите каубои, смелите индианци, войниците, легионите детективи и отрядите чудовища в мен, които копнееха да се родят.

Един следобед, докато яздех Рокет насам-натам и се наслаждавах от парата, която се вдигаше след прокапал дъжд, в крайна сметка се озовах недалеч от къщата, където живееше Немо Кърлис. Той беше отпред — дребно момче, което подмяташе бейзболна топка във въздуха и я ловеше, докато се спускаше надолу. Облегнах Рокет на подпорната му и предложих да си хвърлим някоя топка. Всъщност много ми се искаше отново да видя Немо в действие. Момчето с идеалната ръка, без значение колко крехка изглежда тя, със сигурност беше богопомазано. Скоро окуражавах Немо да хвърля по един чеп на дъба от другата страна на улицата и когато той успя с идеална точност да го цапне с топката и я заклещи във възел от клончета не един, а три поредни пъти, аз бях готов да падна на колене и да го възславям.

Точно тогава предната врата на къщата се отвори с дрънчене на звънчета и на верандата излезе майка му. Видях очите на Немо да трепват иззад очилата, сякаш очакваше да го ударят.

— Немо! — извика майка му с глас, който ми напомни за жилещ стършел. — Казах ти да не хвърляш тази топка, нали? Гледах те през прозореца, млади човече!

Майката на Немо се спусна по стъпалата от верандата и ни приближи като буря. Имаше дълга, тъмнокестенява коса и може би навремето е била хубавица, но сега лицето й бе твърдо и сурово. Тя имаше пронизващи кафяви очи с разстилащи се от ъглите дълбоки бръчки, а дебелият й грим имаше оранжев оттенък. Носеше тесен черен спортен клин, бяла блуза с големи червени точки и на ръцете й бяха нахлузени чифт жълти гумени ръкавици. Устата й беше боядисана в пурпурночервено, което ми се стори странно. Тя беше твърде изтупана да се занимава с домакинска работа.