Момчешки живот

— Нямам намерение да…

— Влизай в къщата! — викна тя на Немо, докато го дърпаше по стъпалата.

— Трябва да тръгвам! — оправда се момчето, опитвайки се отчаяно да запази достойнството си. — Шъшалявам!

Комарникът се хлопна зад тях. С тежко и окончателно щракване се затвори и външната врата.

Птичките пееха, глупави в щастието си. Стоях на зелената трева, сянката ми бе като дълга следа от изгорено. Видях щорите на предния прозорец да се затварят. Нямаше какво повече да се каже, нито да се направи. Обърнах се, отидох при Рокет и завъртях педалите към къщи.

По време на това пътуване към дома, докато въздухът с аромат на лято ме удряше в лицето и мушиците кръжаха във вихъра на преминаването ми, осъзнах, че затворите не са непременно сгради от сив камък, обградени с вишки и бодлива тел. Някои са къщи, чиито затворени щори не пропускат нито един слънчев лъч. Някои затвори са клетки от крехки кости и решетките им са направени от червени точки върху плат. Всъщност човек не може да познае дали дадено нещо е затвор, докато не съзре какво е сграбчено и оковано вътре. Мислех си за това, когато Рокет внезапно се отклони настрани, подминавайки на косъм Върнън Такстър, който крачеше по тротоара. Предположих, че дори златното око на Рокет е мигнало при гледката на разхождащия се под слънцето Върнън.

Юли отмина като летен сън. Прекарах дните му като правех, както казваха в нашия град „едно голямо нищо“. Джони Уилсън оздравяваше, а призляванията му се разредиха, така че му позволиха да се присъедини към нас с Бен и Дейви Рей в приключенията ни из града. И все пак трябваше да я кара полека, понеже д-р Париш беше казал на родителите на Джони, че травми на главата трябва да се следят дълго време. И самият ни приятел беше тих и затворен както винаги, но забелязах, че е намалил темпото. Винаги се влачеше зад нас с колелото си, по-бавен дори от дебелака Бен. Изглеждаше по-възрастен от деня, в който братята Бранлин го бяха пребили до припадък; сега изглеждаше дистанциран от нас по начин, който е трудно да се обясни. Мисля, че беше, понеже е вкусил горчивия плод на болката и от него се е олющила част от магическото безгрижно възприятие, което разделя децата от възрастните, то е изчезнало завинаги, без значение колко старателно се опитва приятелят ни да го преследва с колелото си. На тази ранна възраст Джони бе погледнал в тъмната дупка на смъртта и бе видял — по-ясно, отколкото някой от нас някога би успял, — че някой ден няма да хвърля сянка под лятното слънце.