Момчешки живот

Дядо ми Джейбърд презираше съня. Може би имаше нещо общо със съзнанието, че дните му на тази земя са преброени. Станеше ли пет сутринта, в дъжд или слънце, той издърпваше завивките ми като преминаващо торнадо и гласът му ревваше в ухото ми:

— Ставай, хлапе! Да не мислиш, че ще живееш вечно?

Неизменно промърморвах: „Не, сър!“ и сядах, а старецът отиваше да събуди баба ми да сготви закуска, която можеше да нахрани сержант Рок и повечето от Веселото братство.

Дните, които прекарвах с дядо и баба, не следваха определен режим, след като веднъж закуската е била изгълтана. Напълно възможно беше да ми се връчи градинско гребло и да ми кажат да се хващам за работа, възможно беше и да ме осведомят, че ми предстои да се насладя на разходка до езерото в гората зад къщата. Дядко Джейбърд държеше няколко дузини пилета, три кози — и трите смътно приличаха на него — и по някаква непонятна причина отглеждаше хаплива костенурка на име Мъдрост, която живееше в пълен със зеленясала вода метален варел в задния двор. Наставаше истински ад, когато някоя от козите пъхнеше нос в територията на Мъдрост. Костенурката си я отстояваше твърдо. На фермата на Дърдоркото често цареше лудница — „всички змии и лайна“ беше типичен за него израз, описващ хаотичен момент, като например когато Мъдрост ухапеше жадна коза и тя на свой ред в галоп се врежеше в чистото пране, простряно от баба на въжето, след което се втурваше наоколо, украсена с гирлянд чаршафи и влачейки ги през градината, която току-що е била мината с греблото.

Дърдоркото се гордееше с колекцията си скелети на дребни животни, които старателно бе сглобил с тел. Човек никога не знаеше къде могат да изникнат тези скелети — дядко имаше неприятния навик да ги слага на места, където можеш да посегнеш без да гледаш, като например под възглавницата или в обувката ти. След това като чуеше писъка ти, се смееше като демон. Чувството му за хумор, да го кажем така, беше изкривено. В сряда следобед ми каза, че миналата седмица е намерил гнездо на гърмящи змии под къщата и ги е избил всичките с лопата. Когато тъкмо се канех да заспя нея нощ, вече ужасявайки се от пет заранта, той отвори вратата ми, надникна в тъмното и каза с тих, заплашителен глас:

— Кори? Ако ставаш да пикаеш нощес, внимавай. Тази сутрин баба ти намери прясно свалена кожа на гърмяща змия под леглото. При това с доста голямо кречетало. Хайде, лека!

Той затвори вратата. В пет все още бях буден.

Много по-късно осъзнах, че дядко Джейбърд ме е подготвял така, както човек наточва острие на точиларски камък. Не мисля, че знаеше, че го прави, но така се получи накрая. Да вземем змийската история. Докато лежах в тъмното, пикочният ми мехур полека се раздуваше в корема ми, а въображението ми работеше на пълни обороти. Виждах онази гърмяща змия, навита някъде в стаята, да чака да изскърца дъска, настъпена от бос крак. Можех да различа горските шарки по люспестата й кожа, ужасната й плоска глава с леко разтворени челюсти, а от зъбите й капеше отрова. Виждах мускулите, които бавно се вълнуват по хълбоците й, докато вкусва миризмата ми. Виждах я как се ухилва в мрака, все едно казва: „Мой си, вкусньо!“