Момчешки живот

Зловещото, може да се каже, беше негова територия. Дядко беше умен за задгробното и глупав за реалното, и така и не бе успял да продължи след четвърти клас86. Понякога се чудех как баща ми е станал такъв човек, какъвто е, след като е живял седемнайсет години в странната сянка на Дърдоркото. Както казах обаче, дядко ми не беше започнал съществено да полудява чак до времето на моето раждане и, предполагам, в майчината страна на семейството ми е имало ген на здрав разум. Така че не знаех предварително какво точно предстои да се случи в седмицата на мъченията, но бях сигурен, че ми предстои вихрено изживяване.

Къщата беше удобна, но в същото време не представляваше нищо особено. Парцелът около нея, с изключение на закърняло царевично поле, градина и малки парцели с трева представляваше предимно гора; там именно дебнеше плячката си Дърдоркото. Баба Сара искрено се радваше да ни види, когато дойдохме и тя ни вкара всички в предната стая, където електрическите вентилатори размърдваха жегата. След това се появи и Дърдоркото, облечен в гащеризон и помъкнал със себе си голям стъклен буркан, пълен със златиста течност, която обяви за чай от орлови нокти. Беше приготвил стъклени чаши за всички ни.

— Вари се от две седмици — каза. — Оставили сме го да отлежи, нали се сещате… Опитайте!

Трябва да призная, чаят беше невероятен. Всички, с изключение на Дърдоркото, поискаха и втора чаша. Може би той знаеше колко е силна отварата. След дванайсет часа щях да седя в тоалетната с усещането, че вътрешностите ми изтичат навън, а у дома татко и мама щяха да са в същото ужасно състояние. Баба Сара, която несъмнено отдавна бе привикнала с подобни питиета, проспа като пън целия отвратителен епизод, с изключение на това, че някъде в мъртвите нощни часове издаде насън висок, пищящ врясък на банши — звук, от който с гаранция ти настръхва косата.

Както и да е, настъпи моментът мама и татко да потеглят към Зефир. Усетих как се спихвам и сигурно съм изглеждал като ритнато кученце, понеже мама ме прегърна на верандата и каза:

— Ще се справиш. Обади ми се довечера, ясно?

— Непременно — заклех се и проследих как се отдалечават с пикапа. Прахът улегна над кафявите царевични стебла. Само една седмица, казах си. Една седмица не е толкова страшна.

— Хей, Кори! — обади се Дърдоркото откъм своето люлеещо се кресло. Хилеше се, което беше лош знак. — Приготвил съм ти един виц! Три струни87 влизат в бар. Първата струна казва „Дай ми едно поркане!“ Барманът поклаща глава и отвръща: „Не сервираме на струни тука, махай се!“ Втората струна си опитва късмета. „Сипи едно!“ Барманът отвръща „Нали ти казах, че не сервираме на струни тука, обирай си крушите!“ След това и третата струна, която също е жадна като дявол, та и тя ще пробва. „Сипи едно!“, вика. Барманът я поглежда с присвити очи и отвръща: „И ти си струна, мътните те взели, нали?“ Струната се изпъчва хубаво и вика: „Да, ама не позна!“