Без теб

Сянката мина покрай вратата на кухнята и бутна вратата на Леонс дьо Карвил. Влезе предпазливо в стаята. Линда нито чу, нито видя нещо.

Погледът на инвалида се втренчи в приближаващия се силует. Очите му бяха широко отворени. Сковани от страх, сякаш бяха отгатнали намеренията му. Сянката се поколеба. Втренченият върху нея поглед ѝ се струваше нереален. Почти заплашителен. Колебанието продължи секунда. Сянката се приближи. Не изпитваше никаква милост към това инертно тяло пред себе си. А само омраза и презрение.

Сянката решително се приближи още. Бе взела намиращата се върху стола възглавница. Усмихна се. Това бе идеално решение. Бързо. Мълчаливо. Тръгна към стола. Погледът на стареца не я бе последвал, но изпъкналите му очи все още гледаха отворената врата. Сянката се поуспокои. Страхът ѝ бе предизвикан от илюзия. Инвалидът не я бе разпознал. Всъщност той вече не разпознаваше нищо и никого. Под краката ѝ паркетът леко проскърца.

Острието на ножа почти увисна във въздуха. Линда бе чула отчетлив шум в стаята на Леонс. Скърцане! Като робот, без дори да остави ножа на кухненската маса, Линда излезе в антрето и се отправи към стаята на инвалида. Все пак не старецът бе станал от леглото си!

Неволно тя стисна дръжката на ножа. Този следобед ставаха странни неща. Най-напред – престъплението в гората. Навсякъде ченгета. А после и пощальонът, пликът. Ами вратата, която се тръшна преди малко? Ами това скърцане по паркета в стаята на един напълно немощен човек?

Линда протегна ръка. Ножът разсече въздуха пред нея. Ръката ѝ трепереше. Тази къща винаги всяваше страх в сърцето ѝ като обитаваните от призраци имения по филмите. Линда избягваше да мисли по този въпрос, но винаги бе усещала леко безпокойство. Краката ѝ я носеха с мъка. Цялата трепереше.

Протегна още по-напред ръката си с ножа и влезе в стаята. Погледът на Леонс дьо Карвил се впи в нея. Празен, празен като стаята. Линда се разтовари от напрежението с нервен смях. Тази къща и това пълно с откачалки семейство я влудяваха. Бе дошла с нож в ръка от кухнята заради скърцане на паркета! Трябваше да си намери друга работа. Такава не липсваше. Имаше и други богати семейства по брега на Марна. Толкова по-зле за стария Карвил. Щеше да забрави странната нежност, която изпитваше към него... Сега си имаше Юго.

Ножът падна на земята. Линда си каза, че трябва да се съсредоточи и да довърши кашата на стареца и бебето. А после щеше да си тръгне. С твърди крачки тя прекоси антрето.

Сянката чу с облекчение шума на мисксера в кухнята. Преди няколко минути бе постъпила непредпазливо. Бе проявила нетърпение. Този път медицинската сестра в кухнята нямаше да я чуе. Сянката отвори предпазливо вратата на салона – там, където се бе крила до преди малко – в салона с белия роял. Ръцете ѝ стиснаха пухената възглавница. Още две крачки. Коприненият калъф се впи в лицето на Леонс дьо Карвил. Нямаше никакво движение, никаква реакция. Бе толкова лесно. Дори прекалено лесно. Колко време бе нужно, за да се задуши един парализиран страец? Бе невъзможно да се довери на някакъв знак, на тяло в конвулсии, което се съпротивлява. Колко трябваше да чака? Минута, две или три? Цяла вечност. Сянката не отчиташе времето. Как трябваше да постъпи? Просто да чака. Възможно най-дълго.