Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Линда смъкна памучния панталон от краката на стареца. После мокрото бельо. Няколко листа от клена, които бяха залепнали за панталона, паднаха върху килима в банята.
Ами ако грешаха! – помисли Линда.
Вече шест години се грижеше за Леонс дьо Карвил – по два часа сутрин и по три следобед. Приятно ѝ бе да убеждава себе си, че той не бе просто „едно право черво“, което тя разхожда в инвалидния му стол така, както бута количката, с която пазарува в големите вериги магазини.
Линда пусна хладката вода и натри ръкавицата със сапун. Винаги започваше да го къпе от гениталиите, а после се заемаше с долната част на тялото му. Преди седем месеца Линда бе станала майка. Имаше син, Юго. Можеше да различи истинска усмивка от усмивка, дължаща се на колики. Както и можеше да различи съзнателен поглед от празен, покрит като с воал от мъгла поглед.
Ръкавицата полека се движеше нагоре по левия му крак. Дълбоко в себе си Линда обичаше Леонс, въпреки че всички останали в тази зловеща къща го мразеха. И жена му, и собствената му внучка – онази чума Малвина. Бяха ѝ казали толкова лоши неща за Леонс дьо Карвил. Че е бил тираничен шеф и бил способен да уволни стотици работници наведнъж – във Венецуела, Нигерия, Турция. Човек без скрупули. Суров човек.
Е, и? На нея ѝ бе все едно. За нея от шест години насам Леонс до Карвил бе просто една кукла. Беззащитен старец. Крехко безпомощно същество, което освен нея нямаше никой друг, който да го защитава, да се грижи за него, да му обръща мъничко внимание, да го дарява с малко нежност. Също като бебе!
Двамата, старият човек и медицинската сестра, се разбираха. Бяха заедно по пет часа на ден. Никой лекар на света не можеше да усети подобна връзка. Още по-малко пък Матилд и Малвина дьо Карвил. Да, Леонс дьо Карвил все още можеше да общува. По неговия си начин...
Някъде се тръшна врата. Ръката в ръкавица на Линда рязко се спря насред корема на стареца. Беше входната врата. Линда обаче бе сигурна, че я е затворила. Тя остави ръкавицата и отиде до входното антре.
Никой. Просто течение. Не бе нещо рядко. „Розре“ бе огромна постройка. С над десет големи стаи, с над двадесет помещения, а във всяко от тях постоянно бе отворена врата или прозорец. Линда се върна в банята. Леонс я чакаше. Гол. Имаше нужда от нея. Също като малкия Юго. Не трябваше да го оставя сам.
Линда допусна грешка. Потънала в мисли, разделени между Юго и Леонс, тя не обърна внимание на една подробност. Не погледна бюрото до входната врата. Пликът вече не бе там.
Линда въздъхна отново. Бе завършила тоалета на Леонс дьо Карвил. Бе му облякла пижама – панталони и горнище, както правеше всеки ден. Тя не си позволяваше да му сложи памперс за възрастни, както правеха дори в най-скъпите клиники. Е, толкова по-зле. Линда сменяше пижамата и чаршафите всяка стурин. С усилие настани инвалида върху медицинското легло в стаята му, точно до банята. Трябваше да направят нова врата, за да минава инвалидният стол. Леглото бе най-доброто, което можеше да се намери на пазара, и се управляваше автоматично. Нямаше спор. Тук Леонс дьо Карвил бе по-добре, отколкото навсякъде другаде, където приютяват умиращи – например в старчески дом, където трупаха старите хора като трупове в общ гроб. Леонс дьо Карвил поне имаше право да умре в лукс. Сам, но в лукс. От много години Матилд дьо Карвил спеше на горния етаж.
Линда взе пухената възглавница от леглото и я постави на най-близкия стол. Възглавницата бе голяма и тя я слагаше зад гърба на Леонс дьо Карвил, за да стои изправен в леглото и за да го подпира, когато го хранеше. Погледна часовника си. Щеше да сервира вечерята след по-малко от час.
Увери се за последен път, че живият труп е добре пристегнат в медицинското легло. Сега старецът гледаше с широко отворени, втренчени напред очи, както винаги, след като тоалетът му бе завършен. Линда бе чувала историята за някакъв парализиран старец, който бил написал цяла книга, диктувайки букви, думи, изречения само като примигвал с очи. Невероятно! Ами ако и с Леонс бе същото?! И ако въпреки мнението на лекарите този мозък продължаваше да работи? Пленник в черупката на болник. Ами ако Леонс дьо Карвил имаше да каже или разкаже нещо? Тя просто не познаваше системата му за общуване. Какво ли ставаше в главата му? Линда бе научила, че Леонс дьо Карвил е бил изключителен човек. Шеф. Един от най-големите. Тръгнал от нищо, натрупал значително богатство. Имал фабрики по целия свят. Бил фараон на върха на огромна пирамида. На нея се бе паднало задължението да поддържа този мумифициран спомен от величаво минало, да балсамира тялото му. Именно заради властта му са го ненавиждали толкова. От ревност. Сега, когато не можеше да се защити, слабите духом му отмъщаваха. А всъщност те му дължаха всичко. Например „Розре“.