Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Упоритостта ми бе възнаградена едва в средата на следобеда. Заслужавах си стоте хиляди франка годишно. С показалеца си отстранявах всяко камъче, попаднало в ситото, а после – раздробявах порцията почва на прах. Изведнъж сред прахта, на слънцето проблесна малка златиста халкичка. Овална халкичка с големина най-много милиметър на два.
Златна.
74 Или Шпицберген – остров в Северния ледовит океан, част от територията на Норвегия – бел. прев.
75 Вид динозавър – бел. прев.
* * *
– Снимката ми ли искаш, глупако ?
Марк вдигна очи. Все още бе на Мон Терибъл. Почувства се така, сякаш внезапно го бяха изтръгнали от дълбок сън. Страшният шум на гарата бе в пълен контраст с тишината в боровата гора, където го бе отвело четенето. Като голяма част от пътниците в залата и той обърна погледа си по посока на налудничавия вик. Бе просто банален инцидент за всяка гара: някакво истерично момиче обиждаше съседа си.
Пътниците вдигнаха рамене и веднага загубиха интерес към сцената. Всички освен Марк. Той бе разпознал женския глас. Сънят се превръщаше в кошмар. На тридесет метра от него пред един автомат за билети Малвина дьо Карвил ругаеше младежа зад нея. Той стърчеше поне три глави над нея. Нямаше нищо случайно. Лудостта бе упорито нещо.
Малвина бе проследила Марк.
35
2 октомври 1998 г., 15 часът и 21 минути
Мотоциклетът спря на улица „Шмен де Шо Солей“ точно пред вратата на „Розре“. Мотоциклетистът слезе, бързо свали каската си, разтърси дългите си рошави гарвановочерни коси и натисна звънеца.
– Да?
– Пратка за госпожа Дьо Карвил. Препоръчана поща. Изглежда, че е спешно. Идвам направо от централния офис.
– В момента тя не е свободна. Пуснете плика в кутията...
– Трябва да го предам лично на нея.
– Няма да стане веднага. Невъзможно е да я безпокоим в момента. А докато това стане възможно, ще мине доста време. Можете ли да почакате?
Мотоциклетистът въздъхна.
– Не много. Вие коя сте?
– Линда. Медицинската сестра...
– Става – каза куриерът след дълго колебание. Имам ви доверие. Ще дадете ли плика на госпожа Дьо Карвил?
– Мисля, че ще се справя...
Мотоциклетистът се позасмя:
– Я ми кажете, Линда... Каква е тази бъркотия във вашия квартал? Линейки, пожарникари, ченгета. Видях страшен зор, докато прекося Марна. Да не би да са хванали някой сериен убиец?
– Почти. Намерили са труп на жена в гората на Кувре, точно над къщата. Доколкото разбрах, е била убита. Още не знаят дали е заблуден куршум на някой ловец, или пък убийство. Давате ли си сметка? Убийство! Тук, в Кувре!
– Е, поне внася оживление в квартала...
Линда взе големия плик от дебела хартия. Поколеба се дали да не извика Матилд дьо Карвил, която се занимаваше с цветята в парника. Госпожа дьо Карвил мразеше да я безпокоят, когато бе там. Парникът се бе превърнал в параклис, а градинарството – в своеобразен акт на причестяване. Това бе свят миг, който Линда нямаше никакво желание да поругава. Толкова по-зле. Пликът щеше да изчака завръщането на собственичката. Линда го сложи до телефона, върху бюрото при входа.
Не искаше да оставя Леонс дьо Карвил твърде дълго сам. Не искаше да закъснява. Оставаше ѝ да направи тоалета му, да му облече пижамата, да го нахрани и да му сложи инжекциите... Ако се справеше с всичко това, към осемнадесет часа можеше да си отдъхне. Леонс дьо Карвил щеше да е чист, нахранен, сложен да спи. Тогава Линда можеше да се прибере у дома. Да вземе бебето си и да му се порадва малко.
Тя се приближи до Леонс дьо Карвил и избута инвалидния му стол до банята. Най-много мразеше този момент – когато наместваше старото тяло върху масата. Все едно че носеше дюшек. Щом успя да го сложи там, Линда натисна копчето на повдигащото устройство. Тялото се повдигна хоризонтално до кръста ѝ. Цялата баня бе ароматизирана и натъпкана с всякакви приспособления – последен вик на модата, каквито имаше във всички болници. Дори повече. Така че Линда можеше да си върши работата спокойно. Матилд дьо Карвил ѝ бе осигурила всички удобства.
Линда започна да съблича инвалида.
Когато го наместваше така, за да извади ръцете му от ръкавите, Линда имаше чувството, че той по някакъв начин реагира. Все едно че участваше в игра и се мъчеше да я улесни. Преди три дни на Линда дори ѝ се стори, че Леонс дьо Карвил ѝ се усмихва. С желание. Знаеше, че това е невъзможно. Поне така казваха лекарите. Нещастникът нямаше как да разпознае лице, глас, звук, да си спомни за движенията, да различи един ден от друг. Така че да ѝ помага да го съблече...