Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Няма значение. Бе само впечатление, но някой бе идвал на това място! През тази година бях издълбал в паметта си опорни точки – бях запомнил дори формата и тежестта на камъните, как бяха сложени един върху друг, за да не падат. Помнех всичко, макар че бе станало през нощта. Без да се хваля, съм доста наблюдателен, имам почти непогрешима зрителна памет.
Повярвайте ми, всичко бе различно!
Толкова по-зле. Нямаше да намеря отговор на въпросите си, без да си изцапам ръцете. Започнах да повдигам камъните с изключително внимание. Това ми отне поне половин час. Само слънцето пречеше сцената да изглежда напълно зловеща. Спирах много пъти работата си, за да пия вода.
Когато махнах и последния камък, започнах внимателно да копая с лопатата.
Защо ли правя всичко това, мислех си. За да изровя труп на куче ли? Какво друго се надявах да открия? Може би труп на бебе, погребано тук, на Мон Терибъл?
Така копах близо час. Слънцето се бе оттеглило на запад и върху поругания гроб се разстилаше благодатна сянка. Дупката, която бях изкопал, беше доста дълбока, повече от метър. Бях махнал кръста, за да копая и под него. Продължих упорито още половин час.
И накрая – нищо! Нямаше дори и кост от куче, коза или заек!
Ама нищо, казвам ви!
Този каменен мавзолей и този кръст, това увехнало цвете бяха поставени върху девствена почва! Свлякох се на земята като труп. Бях изтощен, съсипан, унищожен... Пих вода и започнах да размишлявам. Бях изразходвал огромна енергия без резултат. Ризата ми бе цялата в кал. Седях на сянка и ми бе малко студено, защото бях плувнал в пот. Направих няколко крачки, за да се постопля, и продължих да мисля. Говорех си сам или говорех на елите... Изведнъж се усмихнах, присмях се на собствената си глупост!
Не! Разбира се, че не бях копал за нищо! Най-лошо за моето разследване би било, ако бях намерил тук труп на заровено животно. Разследването ми щеше да приключи в задънена улица! Ако бях изкопал костите на кучето на Жорж, какво щях да правя после? Можех да ги занеса на брат му Огюстен...
Но един празен гроб? Като си помисля, този факт ми даваше неочаквани надежди. Зейналата дупка ми предоставяше много възможности. Избърсах си челото и извадих сандвича с местно сирене, който ми бе приготвила Моник. Така... Имаше две възможни обяснения...
Можеше да се смята, че това е символичен гроб, като онези кръстове, които се кичат с цветя и се поставят покрай националните пътища, на завоите, дори на самото място, където е бил убит близък. Подобна хипотеза бе съвсем реална. Може би семейството на някоя от жертвите след катастрофата на еърбъса е имало желание да направи подобен жест. За да идва тук на поклонение. Да поддържа празен гроб поради липса на труп... Всяко от семействата на сто шестдесетте и осем загинали би могло да вземе подобно решение. Но защо тогава гробът бе направен не на самото място на катастрофата, а на два километра от мястото на трагедията? И защо бе изкопан гроб в такъв размер – за кърмаче. В еърбъса е имало само две кърмачета... Кой бе поставил кръста, събрал камъните и поливал жълтия жасмин през всичките тези години? Някой член на семейство Витрал? Или някой от семейство Дьо Карвил? Но кой? Кога и защо?
Оставаше втората хипотеза. Под камъните е имало скелет. Някой е идвал през годините да почита мъртвото същество, да поставя цветя на гроба – тайно, незабележимо. Но тази година, идвайки тук, това лице е забелязало, че гробът е разравян. Тайната е била разкрита или е имало опасност да бъде разкрита. По тази логика въпросното лице е имало един изход: да опразни гроба! Да размести камъните, да разкопае гроба и да постави отново камъните...
Защото те бяха разместени, бях сигурен в това.
Тази втора хипотеза също поставяше много въпроси без отговор. Като първата. Защо бе тази постановка и този ритуал? Защо бяха всички тези предпазни мерки? Заради труп на куче ли? Кой луд би постъпил така? Жорж Пелтие? Не, невъзможно.
Отново изтрих челото си. Бях ведър и спокоен. Разполагах с нови въпроси и се радвах на новото припламване на разследването. В душата си очаквах точно това. Разполагах с цялото време на света, за да проверя и двете хипотези. Бръкнах в раницата си и извадих ситото, което предвидливо бях взел със себе си. То бе сито от дърво и пластмаса, от онези, с които все още си служат златотърсачите, когато претърсват реките и пясъка. Щях да пресея изкопаната почва през ситната му мрежа! Ако бе останало и най-малкото парченце от кост – на куче или кърмаче, или на диплодокус75, щях да я открия. Прекарах пет часа с това занимание. Дори археолог не би имал моето търпение.