Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Толкова по-зле. Нямаше да разсъждава повече. Щом не можеше да помръдне, поне можеше да действа, да вземе надмощие, да предизвика Малвина... Да става каквото ще! Насили се да говори и каза уверено и с ирония:
– Сестричка ли си търсиш, Малвина?
От доста време не бе проронил нито дума и изненаданата Малвина поотпусна малко хватката си.
– Не ти липсват сестри, Малвина, нито пък братя. Сигурно имаш цял куп там, край Босфора. Баща ти, Александър, сигурно е оставил спомени в Турция. Няколко малки спомена... преди да се превърне в дим и пепел, ако разбираш какво искам да кажа... Татко ти не е имал проблеми с възбуждането, нали!
Дулото на пистолета вече не докосваше Марк. Малвина бе загубила ума и дума. Марк продължи:
– Не си била толкова малка и сигурно си спомняш онези проститутки, дето ги е целувал баща ти в Истанбул. В офиса си, навсякъде. Майка ти е плачела, но и тя се е целувала с разни синеоки типове, за да замести с тях баща ти...
Малвина бе съсипана. А Марк ставаше по-настойчив:
– А щом е така, Лиз-Роз изобщо не ти е сестра!
Maлвина изпищя. Тълпата на гара „Сен-Лазар“ се обърна по посока на писъка. Малката ръка на Малвина, ръка на влечуго, отново се вкопчи с всичка сила в гениталиите на Марк. Прималял от болка, той се свлече на земята. Маузерът изчезна в джоба на Малвина, а тя се отдалечи със ситни крачки и се смеси с тълпата. Изчезна като риба в гора от водорасли.
Марк бе паднал на колене. Не охкаше, въпреки че умираше от болка, но дишаше тежко. Няколко пътници се втурнаха към него, за да му помогнат.
Най-после.
37
2 октомври 1998 г., 16 часът и 13 минути
Марк прекоси петия вагон. Не можа да намери свободно място, където да седне. Мислено прокле влаковете Париж–Руан, особено петъчните. Националната компания на железниците сигурно продаваше два пъти повече билети от броя на седящите места.
Слабините все още го боляха, но болката малко по малко намаляваше. Бе седял на земята в чакалнята на гарата в продължение на десетина минути, докато загрижени пътници го питаха: „Добре ли сте? Не ви е наранила, нали?“. Бяха обезпокоени, но виждаха и смешната страна. Какво да направиш за човек, свил се на две, понеже момичето, което прегръщаше, без малко не му бе смазало топките? Не беше лесно да направят избор между съжалението и насмешката. Марк си бе взел раницата от келнера и бе тръгнал с пътниците за влака Париж–Руан, чийто перон най-сетне бе обявен – естествено, колкото се може по-късно.
Болеше го целият крак. Като прекоси и седмия вагон, Марк се отказа да си търси място. Свлече се върху стъпалата между двата етажа на влака. Не бе единственият. Там вече се бяха настанили една майка с трите си деца, един млад кариерист, вглъбен в четене на доклад, задрямала тийнейджърка...
Бе неудобно, но все пак беше по-добре от това да виси прав.
Естествено, бе забранено да се седи там, но предвид големия наплив пътници от предградията във влака в петък вечер, никой контрольор не би се осмелил да се заяде.
Постави раницата между краката си. За пореден път взе телефона си и набра номера на Лили. Както винаги – седем позвънявания. „Лили, Марк е! Моля те, отговори ми. Къде си? Прослушах последното ти съобщение. Чух сирените на линейките... Направо ще откача. В момента звъня във всички болници и клиники в Париж. Моля те, обади ми се...“
Марк изруга. Прегледа в съобщенията си списъка с телефоните на болниците и клиниките, изпратен от Женифер. За момента се бе свързал едва с двадесетина. Най-големите. Трябваше да продължи. Даде си половин час почивка, преди отново да потъне в четене на тетрадката на Гран-Дюк. Навсякъде се повтаряше едно и също: „Добър ден, госпожо, дали младо момиче на име Емили Витрал е било приета при вас днес? Не знам в кое отделение, най-вероятно в спешната помощ...“
Във влака се вдигаше адски шум. Марк едва чуваше какво му отговарят от регистрацията. Във всеки случай, отговорът бе винаги един и същ: „Няма Емили Витрал в нашия регистър!“. След половин час Марк вече бе говорил с още двадесет и две болници. Действаше бързо, но губеше много време в любезности. Започна да звъни в частните клиники и в специализираните кабинети. Медицински заведения, в които знаеше, че няма да намери Емили. Всичко това нямаше никакъв смисъл. Преследваше химера. Нямаше да открие Лили по този начин... или това щеше да стане най-рано на следващия ден. Трябваше да събере мислите си, да намести всички парчета от пъзела! За целта най-напред трябваше да дочете тетрадката на Гран-Дюк. Имаше доста време, преди да пристигне в Диеп. Оставаха най-много тридесетина страници. Марк пъхна мобилния си телефон в джоба на сакото си, а от джоба на джинсите извади листовете, които бе откъснал от тетрадката на детектива. Втората страница от последния лист беше празна. Марк взе химикалката си и нервно написа с главни букви: КЪДЕ Е ЛИЛИ? А после, отдолу, добави със ситен почерк: