Последната кралица на Индия

— Тук ли ще отседнем? — възкликнах.

— Точно тук — отговори с усмивка майор Уилкс.

Та този хотел беше като дворец! От входа му се появиха десетина мъже в черни сака и бели ревери, за да вземат багажа ни. Въздухът навън се оказа студен и ухаещ на дървета. Уилкс каза, че било от вечнозелените гирлянди, използвани за външната украса на хотела.

— Значи тези гирлянди не са обичайна част от хотела, така ли? — попитах.

— Не. Само за Коледа са — отговори той. — Като онзи имел ей там.

Въпросните вечнозелени гирлянди изпълваха и рецепцията и я насищаха с приятен аромат. Всичко тук беше ярко и весело. Заведоха ни до стаите ни — седем на брой, на един и същи етаж, след което ни уведомиха, че вечерята се сервира в трапезарията на долния етаж. За нас всичко тук беше ново, огромно и странно. Оказа се, че британците носят обувки и вътре в стаите, въпреки че навсякъде имаше килими. Навсякъде имаше и газени лампи, даже в баните. Щеше ми се сестра ми и баща ми да можеха да видят всичко това с очите си! Сигурно нямаше да ми повярват, когато им разкажа.

Тази вечер, докато седяхме на дълга маса, украсена с дълги зелени гирлянди и проблясващи свещи, майор Уилкс ни предупреди да не очакваме вести от кралицата поне през първите няколко дена.

— Представете си още колко много хора искат да я видят, нали? — добави.

— Но ние сме дошли чак от Джанси! Кой друг е изминал толкова дълъг път, за да се срещне с нея, а? — изтъкнах аз.

И въпреки това не можехме да сторим нищо друго, освен да чакаме. В продължение на следващите няколко дена ние прекараме времето си в разходки по мокрите улици на Лондон, където се възхищавахме на красиво украсените магазини и огромните коледни венци, окачени на дървените порти на къщите. Един ден отидохме до прочутия Хайд Парк. На следващия ден се запътихме към Риджънт Стрийт. Но всяка наша поява привличаше всеобщото внимание. Пелерините ни прикриваха достатъчно, за да не се види, че не сме облечени като англичани, но цветът на кожата ни се открояваше драстично от този на англичаните, а също така и бижутата ни. Ние с Джалкари продължавахме да носим халките на носовете си. Арджун продължаваше да носи халките на ушите си.

Към третия ден обаче станахме неспокойни. Ами ако кралицата реши да ни приеме чак след два месеца? Или пък ако изобщо откаже да ни даде аудиенция?

Но когато на същата вечер седнахме да вечеряме в трапезарията заедно с майор Уилкс и неколцина други гости на хотела, в залата внезапно се появи един добре облечен вестоносец и обяви на всеослушание:

— От двореца Бъкингам!

Всички затаиха дъх. После вестоносецът разтвори писмото, което носеше, и го прочете на глас.