Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Кралицата отвърна:
— Тази вечер заповядайте на вечеря! Всички, цялата делегация. А след нея ще получите отговора на вашата молба.
Ние се поклонихме и се приготвихме да напуснем тронната зала, когато тя внезапно извика:
— Почакайте! Искам да ви покажа нещо! — усмихваше се като дете. Принцът до нея се смръщи. — Баут! — поясни тя.
Тогава и той се усмихна, след което извикаха един слуга и му поръчаха да доведе Баут.
Ние с Арджун се спогледахме бързо. Какво беше това? Някакъв вид храна ли? Но когато слугата се върна, видяхме, че води на каишка едно огромно куче.
— Баут! — извика принцът и огромното куче се спусна към него. Кралицата се засмя, докато кучето се носеше към трона. Реших, че това е много добър знак.
— Тибетски мастиф — представи ни го тя. — Подарък от лорд Хардинг, моят генерал-губернатор на Индия. Вярно ли е, че всички кучета в Индия са толкова големи? Лорд Хардинг ми разказва невероятни истории — че в Индия всичко е голямо — големи количества подправки, големи дворци, големи богове…
— Опасявам се, че е преувеличил силно, ваше величество — отговорих.
Принц Албърт зарови лице в козината на кучето и го потупа по гърба.
— Е, в такъв случай очакваме да ви видим довечера на масата си — рече кралицата и с това стана ясно, че сме освободени. Когато излизахме, тя продължаваше да гука името на мастифа.
Напуснахме тронната зала и всяка следваща зала, през която преминавахме, беше по-пищна от предходната. В огромните каменни камини горяха дебели кедрови цепеници, които изпълваха помещенията с приятно ухание, но в стаите не се долавяше никакъв пушек, какъвто виждахме задължително в нашата страна. Незнайно как всичкият дим беше всмукван сякаш от въздуха. Огледалата, покрай които минахме, бяха украсени с гирлянди от вечнозелени растения и навсякъде се виждаха свежи клонки имел, част от тяхната коледна традиция.
Накрая открихме останалите в поредната голяма зала. Там също гореше огън и всички бяха наобиколили камината, за да се топлят на бездимните пламъци.
— Какво стана? — хукна към мен Джалкари, когато ме видя.
— Тя каза, че всички трябва да се върнем тук на вечеря, след което ще получим отговора на нашата молба.
— Тези новини добри ли са, или лоши?
— Нямам представа — промърморих. Какво ли щеше да се очаква от нас на вечеря? Само двама от нас говореха английски, а повечето от стражите дори още не бяха овладели употребата на вилица и нож.
Внезапно се появи някакъв мъж в красив черен костюм, който обяви, че стаите ни са готови.
— Но ние нямаме стаи тук! — възрази Арджун. — Стаите ни са в хотел „Браун“!
— Може и така да е, но кралицата ви позволява да останете тук и следобеда и предполага, че сигурно ще имате нужда да се преоблечете за вечеря.
— Но ние не си носим никакви дрехи за преобличане! — изтъкна очевидното Арджун. — Всичките ни вещи са в хотела!
Мъжът с черния костюм сведе поглед към върха на дългия си нос, въздъхна и изрече:
— Пътническите ви сандъци ще бъдат донесени тук, след което ще бъдат отново върнати в хотела.
— А готвачите ви наясно ли са, че индийците никога не хапват месо?
— Подготвени са за всички възможно ситуации — увери го черният костюм. — Включително и за вероятността нашите гости никога досега да не са се хранили на маса със столове!
Хвърлих гневен поглед на Арджун, който ми промърмори на маратхи:
— Не сега! Толкова близо сме до целта!
Последвахме Черния костюм през нова поредица от зали към едно крило от двореца, запазено специално за гости. Когато минахме покрай един голям прозорец, видяхме, че от небето падат бели люспици. Джалкари първа се втурна към прозореца, а после я последвахме и ние, останалите.
— Но какво е това? — възкликна един от стражите.
Черния костюм въздъхна дълбоко за втори път, сякаш днешният ден се очертаваше като най-мъчителния през цялата му достойна кариера.
— Сняг — изрече натъртено. — Това е нещото, което вали от небето, когато стане много, много студено!
Аз преведох на останалите и в продължение на известно време всички стояхме и зяпахме изумено снега, който валеше навън. Докато накрая Черния костюм не прочисти гърло и не каза:
— Бихте могли да съзерцавате чудото на снега и от стаите си, ако желаете. Разполагате с цели два часа.
Стаите ни се оказаха точно толкова величествени, колкото и самият дворец, с огромни прозорци, гледащи към градината, и махагонови мебели, поставени до стените в синьо и златно. Въпреки че всеки от нашата делегация получи самостоятелна стая, мъжете останаха при Арджун, а Джалкари — при мен. Двете приседнахме на фотьойлите от синьо кадифе и се загледахме в падащия навън сняг — нежни късчета дантела, извиращи от сиво-черното небе.