Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
— Е, казвай сега! Какво е да си съпруга на Ишан, а?
Ану се изчерви и аз веднага разбрах, че е влюбена.
— В момента той е в болницата за животни — изрече. — Понякога носи вкъщи ранени птичета. Вече излекувахме три такива и ги пуснахме да отлетят.
— Той е добър човек — казах аз. — Очевидно е наследил характера на баща си.
При тези думи аз се усмихнах на Шиваджи, който ми върна жеста, след което ме попита какъв е животът като дургаваси на рани.
— Сега, след като британците превзеха Джанси, е по-различно — отговорих.
— Но това е нечувано! — възкликна Шиваджи. — Кралица Виктория и нейният парламент са точно толкова алчни, колкото и Британската източноиндийска компания! Ламтят за все повече и все по-ценни стоки, повече търговски маршрути и какво ли още не! Ще имате нужда от особено убедителен аргумент, за да накарате кралицата да ви чуе. Мислили ли сте вече какъв ще бъде той?
— Че младата кралица е жена също като нашата рани и разбира добре битката на една жена да управлява. Защо една кралица ще иска да ограбва друга, когато кралиците на този свят все повече намаляват?
— Само това ли? — втренчи се в мен Шиваджи. — Ще изминете такова разстояние, само за да напомните на британската кралица, че и тя е жена?
Лицето ми моментално пламна. Изречено от устата му, това наистина звучеше абсурдно.
— Не само — смотолевих. — Смятаме да се позовем на нейната човечност.
Защото имаше ли някаква друга мирна алтернатива за действие?
Но Шиваджи като че ли не беше особено убеден в ефективността на този подход.
— Казват, че била много мъдра жена — допълних с престорена самоувереност аз. — Със сигурност ще проумее, че дипломацията е най-доброто разрешение на проблема!
Ден след като се върнахме от гостуването при семействата си, ние отпътувахме за Англия. Рани и другите дургаваси наобиколиха конете ни, за да ни пожелаят добър път. Кралицата дори изнесе кратка реч, в която сподели гордостта си, че сме приели тази мисия, и засипа мен и Джалкари с хвалебствия заради онова, което ни предстоеше да направим. Никоя друга жена от Индия не беше предприемала пътешествието, което щяхме да направим ние двете — или поне никоя, за която бяхме чували. Та можете да си представите чувствата и емоциите ни, докато пътувахме първо на кон, после с каруца, след това пак на кон до пристанището, където ни очакваше корабът, който щеше да ни отведе до другия край на света.
— Никога през живота си не съм виждала подобни гледки! — повтаряше непрекъснато Джалкари във всеки град, през който минавахме.
И тези гледки бяха нови не само за нас, а и за всеки от нашата група. В един от градовете жените носеха неща, приличащи на дълги черни покрови. Даже лицата им бяха покрити с черно. В друг мъжете пък бяха облечени изцяло в бяло. Сградите, храната, даже животните, които срещахме по пътя си от Джанси до Мадрас, ни бяха напълно непознати. Все едно пътувахме през различни държави.
Когато стигнахме Мадрас, Арджун ме погледна усмихнато, а после и двамата се втренчихме в безкрайната вода, ширнала се пред нас. Никой от нас не беше виждал до този момент океана и аз никога няма да забравя прекрасната картина, която се очерта тогава пред мен — пъстроцветните платна на малките рибарски лодки на фона на яркосиньото небе. Беше неземно красиво.
— Ще ми се и баща ми да можеше да види всичко това — промърморих тихичко на Арджун.
Слязохме от конете и се приближихме до брега, загледани в поклащащите се върху вълните лодки. Вятърът ухаеше на солена вода, а не на земя и майор Уилкс — британският офицер, който щеше да ни ескортира до Англия, подуши с наслада въздуха и се усмихна. Той беше малко по-стар от рани — на двайсет и девет или трийсет години. Използваше това пътуване до Англия, за да доведе в Индия годеницата си.
— Роден дом! — изрече тихо той и въздъхна.
— Такава ли е Англия? — изгледа го Арджун.
— Не, имам предвид аромата на море — отговори му със свенлива усмивка майорът.
Помогна ни да свалим дисагите от конете, а след това се появиха няколко от неговите хора, които ни ескортираха към висок бял параход. Никой от нас не се беше качвал до този момент на кораб, така че в мига, в който се качихме на дървения трап и параходът се наклони силно на една страна, Джалкари сграбчи перилата и изкрещя:
— С това ли ще пътуваме до Англия?
Макар да съм сигурна, че майор Уилкс не знаеше и думица на маратхи, той очевидно разбра какво каза тя, защото се засмя и отвърна:
— Не. С това ще пътуваме до Суец. Оттам ще продължим по суша до Александрия, откъдето ще вземем до Англия друг кораб. А до Лондон ще стигнете с карета!