Последната кралица на Индия

Според мен всеки си има някакъв образ за себе си в главата си, но той рядко съвпада с образа, който виждат другите хора. Примерно аз, когато мисля за себе си, си се представям винаги на дванайсет години, облечена в грубата памучна ангарка, която баща ми беше успял да купи, продавайки две от най-хубавите си дърворезби. Но точно в този момент, когато се зърнах в огледалото, сякаш видях самата себе си за първи път. Поставих внимателно сапфирената тика в центъра на косата си. Скъпоценните камъни увиснаха върху челото ми и между веждите ми застана огромен виолетов сапфир. Сапфирената халка за нос завърши целия ансамбъл.

— Красива си колкото рани! — възкликна Джалкари, когато ме видя. — И със сигурност много по-красива от кралица Виктория!

Засмях се, но приятелката ми беше напълно сериозна.

— Срамота, че се е наложило да станеш дургаваси! — продължи в същия дух тя. — Извинявай, не го казах като обида. Понякога си мисля, че е срамота, че и аз станах дургаваси!

— Но си се омъжила! — напомних ѝ аз.

— Да, обаче никога няма да имам деца — отвърна тихичко тя.

Погледнах се отново в огледалото — златото по врата и пръстите ми проблясваше загадъчно.

— Не забравяй, че сме тук със специална мисия! — напомних ѝ аз. — Ако успеем, представи си само как ще се промени животът в Джанси! Рани сигурно ще възнагради и нас, и семействата ни по начини, които дори не можем да си представим!

— Може би — отвърна Джалкари. Приседна на ръба на леглото и се втренчи през прозореца. — Наистина ли вярваш, че тази кралица ще върне трона на Джанси на нашата рани?

— Разбира се! Защо, ти не вярваш ли? — изгледах я аз. Бях длъжна да вярвам, че ще стане така.

— Не, не вярвам. Съгласна съм напълно със съпруга си, който смята, че ако кралица Виктория искаше да го направи, досега щеше да го е направила.

Малко след това се появи същият онзи мъж с черния костюм, който ни беше довел в стаите ни — този път, за да ни ескортира до трапезарията. Двете с Джалкари чакахме в коридора, докато той чукаше безуспешно на всяка от следващите врати. Отлично знаехме, че всички мъже са в стаята на Арджун, но решихме да не споделяме тази информация, защото ни беше много смешно да гледаме Черния костюм как въздиша все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая, когато почука на последната врата, оттам излязоха Арджун, следван от всички други стражи. Беше облечен в курта в сребристо и бяло, със сребърни чуридари и сребърни джути. Когато очите му срещнаха моите, първо се плъзнаха към врата ми, после към гънките на сарито ми и накрая пак се върнаха към моите очи.

— Сита! — изрече топло и нежно.

— Насам! — отсече Черния костюм, преди да бях успяла да реагирам по какъвто и да било начин.

Последвахме го през поредица от осветени от газени лампи зали към трапезарията, където друг мъж в черен костюм обяви пристигането ни. Вътре три полилея от шлифован кристал осветяваха огромна махагонова маса с дължината на приемната на рани в Панч Махал. Може би беше заради огледалата, отразяващи светлината на полилеите, или пък заради специалната украса за Коледа, но в този момент всичко това ми се стори като най-прекрасната гледка, която бях виждала през целия си живот. Всичко беше в червено, сребърно и златно. Масата беше покрита с покривка от красива дамаска, която на свой ред беше почти закрита от купища кристал и порцелан. До всяка чиния бяха подредени множество сребърни прибори — по две лъжици, четири вилици и два ножа. А чашите бяха толкова големи, че човек би могъл да пъхне и юмрук в тях. Стаята вече беше наполовина пълна с гости и аз не пропуснах да забележа, че жените и мъжете са равен брой.