Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Ние бяхме призовани да се явим на аудиенция в двореца на следващия ден и трябваше да бъдем там точно в дванайсет на обяд!
Сред групата ни избухна възторжен смях. Дори останалите гости на хотела се усмихнаха. А в шест часа сутринта на другия ден ние вече бяхме станали и бяхме започнали да се обличаме. Майор Уилкс ни беше предупредил да се явим в двореца, облечени в западен стил.
— Мъжете трябва да бъдат с черни костюми и бели вратовръзки, а жените да се облекат като истински дами! — беше подчертал.
Когато го попитах какво има предвид под „истински дами“, той се изчерви, както непрекъснато правеха англичаните, и смотолеви:
— Хиляди извинения, мадам, но кръстът ви… Опасявам се, че в покоите на кралицата никой досега не е виждал тази част от женското тяло!
Това може и да беше така, обаче ние предпочетохме да игнорираме съвета му и се облякохме така, както винаги бяхме възнамерявали — в копринени сарита и курти. Джалкари сплете косата ми, а после аз сплетох нейната, след което и двете украсихме плитките си със златни чоти — гирлянди от дълги цветя, изработени от двайсет и четири каратово злато и инкрустирани със смарагди и рубини. Когато приключихме, застанахме пред огледалото, за да се насладим на себе си.
— Не мога да позная нито теб, нито себе си! — промърмори Джалкари.
Което беше самата истина. Ние бяхме като видения от злато и коприна — Джалкари в сари в червено и златисто, аз — с жълто и пурпурно. На вратовете ни блестяха нанизи от перли, а рубинените ни обеци бяха в тон с рубинените ни халки за нос и широките рубинени гривни. На глезените ни подрънкваха звънчета от злато и рубини. Фактът, че рани ни беше заела всички тези бижута, говореше предостатъчно за доверието, което имаше към нас. Нищо чудно, че всичко това изобщо не ни изглеждаше реално. Нито дрехите ни, нито бижутата ни, нито красивото огледало в изящна резбована рамка, окачено на покритата с ламперия стена в нашия хотел.
В коридора пред стаите ни, очакващи майор Уилкс, стояха Арджун и останалите стражи. Те пък бяха облечени величествено като махараджи — с позлатени курти, тежки златни обеци и сложно завъртени пагрии. Ако никога не сте виждали такова пагри, мога да ви кажа, че това е тюрбан, украсен с покрит със скъпоценни камъни сарпех, предназначен да прилича на пауновото перо на Кришна. Ахнах, когато зърнах Арджун. Той беше онова, което Джейн Остин би нарекла „зашеметяващ“. Никой от нас не си беше сложил тежката кожена мантия, защото при среща с кралицата горни дрехи не се допускали. Щеше да се наложи да излезем на студа по тънки курти и коприна.
— Изглеждате изумително! — обърна се Арджун към Джалкари и мен.
— Както и ти — върна му комплимента Джалкари.
Аз го дарих с мимолетна усмивка, но все още не можех да забравя онова, което ми беше казал на кораба. Беше ме заболяло много повече, отколкото си представях, макар да знаех, че нямам никакви причини за това. Той никога не ми беше обещавал нищо, никога не ми беше говорил за любов. Просто си разменяхме книги и толкова.
Когато пристигна да ни вземе, майор Уилкс се намръщи заради вида ни, но предпочете да си държи езика зад зъбите. Бяхме отведени до каретите ни. Втората ни среща с двореца Бъкингам се оказа не по-малко впечатляваща от първата. Когато спряхме пред портите, аз положих неимоверни усилия да успокоя нервите си, докато майорът говореше със стражите отпред. Акцентът им беше доста труден за разбиране, но пък всички се разсмяха с глас, което ми се стори добър знак. А после вратите се разтвориха и ние се оказахме вътре.
Вратите на каретите ни бяха отворени от слуги и когато излязохме, зърнахме десетки лица, залепени по прозорците над главите ни, които ни зяпаха. Когато тръгнахме през пищните коридори на резиденцията на английската кралица, всички се заковаваха на място, за да ни зяпат. Зяпаха ни и слугите, и придворните, зяпаха ни всички. Ние обаче бяхме твърде заети да зяпаме обстановката, за да им обърнем внимание. Минахме под безкрайна поредица от полилеи и влязохме в празна гостна стая, където един слуга ни прикани да седнем на луксозните кадифени столове. Накъдето и да се обърнехме, се виждаха само дебели килими, резбовани перила и позлатени корнизи.
— Ще изчакаме тук, докато не бъдем официално поканени в тронната зала на нейно величество — поясни майор Уилкс.
Бяхме пристигнали с повече от час по-рано. Накрая, в един следобед се появи изключително висок мъж с невероятно сериозна физиономия, който обяви тържествено:
— Нейно величество кралицата има удоволствието да ви приеме в своята тронна зала!
Всички се изправихме едновременно, изнервени като престъпници, които всеки момент трябва да се явят пред съдията. Аз стиснах ръката на Джалкари, тя стисна моята. А после отправих кратка молитва към Ганеш, който премахва препятствията по пътя ни. „Моля те, нека всичко мине гладко!“ — примолих му се аз.