Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
След малко се качихме на парахода и се озовахме в най-голямата зала. Зяпнахме.
Стените бяха покрити от горе до долу с богато резбована ламперия. Подът беше покрит с дебели килими, а тежкото сребърно огледало в единия ъгъл отразяваше светлината на позлатен полилей. Около малки инкрустирани масички бяха подредени тапицирани канапета, на които седяха няколко английски мъже и пушеха дълги пури. Загледах се в дима, който се виеше над главите им и се отправяше към кепенците на прозорците, за да излезе между дупките им. Самите кепенци бяха изработени от тиково дърво, а пепелниците върху всяка от масичките бяха от чисто сребро. Очевидно рани беше похарчила цяло състояние, за да ни изпрати в Англия. И нищо чудно — разглеждаше го като инвестиция.
Арджун пристъпи към един от прозорците, за да огледа панорамата навън, но в този момент майор Уилкс прочисти гърло и изрече сконфузено:
— Съжалявам, но тази зала не е за вас.
Всички се обърнахме едновременно към него.
Майор Уилкс погледна крадешком към другите англичани в помещението, които вече ни наблюдаваха свъсено, и поясни:
— Тази зала е само за британци — а после добави с извинителен тон: — Не аз определям правилата!
— Но съблюдавате спазването им — троснах се аз.
— Нищо не мога да направя, съжалявам — рече той.
Арджун ме погледна, а след това двамата обяснихме на останалите какво е казал майорът. Няколко от мъжете възроптаха, а Джалкари се провикна:
— След като не ни се позволява да седим при британците, тогава къде ще отседнем?
В отговор на въпроса ѝ майор Уилкс ни поведе през поредица от зали, докато не стигнахме задния край на кораба. Там за нас бяха отредени четири стаи — две за мъжете, една за Джалкари и моя милост и четвърта за хранене и разговори. Това бяха най-красивите стаи, които нашата скромна групичка беше зървала извън Панч Махал. Майорът ни позволи да си изберем стаите, а след това ни остави да си разопаковаме багажа.
Когато Джалкари затвори вратата, аз отбелязах:
— Това изобщо не ми изглежда реално! Цяла стая само за нас, представяш ли си?!
— Чувствам се като рани — призна си Джалкари.
Огледахме всичко в най-големи подробности — от сребърните брави на вратите през малките, перфектно чисти легла до дървените нощни шкафчета с махагонови полици за книги. Леглата се намираха в двата противоположни края на стаята, така че аз си избрах онова, което беше по-близо до прозореца. Излегнах се и се загледах в ширналия се пред мен океан. И едва тогава ми хрумна да се запитам дали изминаването на такова голямо разстояние по море е безопасно. Предстоеше ми да навърша двайсет и една години, но единственото, което знаех за корабите, беше, че те имаха навика да се озовават в непознати води — или поне според английската литература. Погледнах към Джалкари, която продължаваше да стои с кръстосани пред гърди ръце и да гледа водата, и попитах:
— Смяташ ли, че пътуването с кораб е безопасно?
— Рани не би инвестирала в нас толкова много пари, ако не беше — гласеше отговорът ѝ.
Ами ако излезе буря и ние се окажем в центъра ѝ? Възможно ли е да бъдем изхвърлени на брега на някоя непозната земя като Виола в „Дванайсета нощ“? Или още по-лошо — на някой необитаем остров като Миранда в „Бурята“? На вратата се почука и на прага се появи Арджун, следван от още двама стражи.
— Какво ще кажете да се разходим из кораба? — предложи той.
Изминахме цялото разстояние от носа до кърмата, а Арджун ни обясняваше устройството на парахода, базирайки се само на онова, което беше чел в огромната библиотека на рани. Когато стигнахме кърмата, петимата вкупом се загледахме в отдалечаващия се от нас бряг. А когато той се превърна в нищо повече от едно петно на хоризонта, Арджун каза:
— „Никой не знае със сигурност дали корабът ще потъне, или ще стигне до другото пристанище. Предпазливите хора казват: «Няма да правя нищо, докато не съм сигурен.» Но търговците са по-умни. Те знаят, че ако не сториш нищо, само губиш. Не бъди един от онези търговци, които не смеят да поемат риска на пътуването в океана!“
— Но какви ги приказваш, за бога? — сбърчи нос Джалкари.
— Цитира Руми — обясних ѝ аз. — Сега ние сме тези търговци.
Когато дойде вечерта, на групата ни от дванайсет човека беше поръчано да се съберем в общата стая. Насядахме около дълга дървена маса, чудейки се какво предстои. Когато малко по-късно в стаята се появиха половин дузина сервитьори, носещи сребърни подноси, ние с Джалкари се погледнахме ужасено и аз извиках:
— Ама те си мислят, че ние ще се храним заедно!
Скочих, за да намеря майор Уилкс, но се сблъсках с него точно на прага на общата стая.