Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Усетих в гърлото си странна буца и вдигнах очи към него. Той се усмихваше.
— А ти какво ще правиш, ако рани те освободи от Дурга дал? — попита Арджун.
Стомахът ми се сви и изпитах истинска, физическа болка, когато отговорих:
— Нищо. Ще бъда стара мома на двайсет и една, и нищо в живота ми няма да се промени.
И се отдалечих, преди да беше успял да отговори каквото и да било. Как не го е срам да признава подобно нещо пред мен?! След всичко, което преживяхме заедно… Вирнах гордо брадичка, но болката в гърдите ми беше толкова голяма, че се опасявах да не ме задуши.
Застанах до майор Уилкс в другия край на кораба и се опитах да се престоря, че в очите ми няма сълзи, а просто са чувствителни към вятъра.
— Декември в Англия — каза той, когато ме видя. И точно както беше сторил на пристанището в Мадрас, вдиша дълбоко. Очевидно Англия имаше за него особен аромат така, както Барва Сагар имаше за мен. Сигурно това важи за всички, които служат в чужбина. Цял живот чакат да се приберат у дома и през всичките десет, двайсет, та дори трийсет години в чуждата страна нито за миг не могат да изпитат истински душевен покой. — Нямам никаква представа какво правим ние в Джанси — изрече, когато отвори очи. — Нямам представа и защо един англичанин би желал да живее там. Не познавам човек, който по-силно от мен да мечтае вие да успеете да убедите нашата кралица да се оттегли от Индия! Макар че, разбира се, ако бъда запитан официално, ще го отрека!
Огледах внимателно изражението на майора — стори ми се напълно искрен.
Когато корабът спря в пристанището, майорът отново вдиша дълбоко от въздуха на Англия. Последвах примера му, надявайки се да усетя онова, което усещаше той. Но мислите ми се върнаха обратно при Арджун. Как не го е срам да си разменя книги с мен, да играе йога с мен, а после да ми заявява, че се надява да си намери булка?! Вдишах нова порция от чистия въздух, опитвайки се да прочистя съзнанието си. Студеният въздух беше натежал от аромата на сол и водорасли. Носеше със себе си и звуците на доковете, претъпкани с търговци, моряци и пътници, слизащи от другите кораби. Нямах представа накъде първо да гледам — към каретите на пристанището и техните пътници с красиви бонета и високи шапки или към моряците на нашия кораб, които хукнаха да пуснат трапа.
Когато стъпихме на твърда земя, аз се стараех да се държа плътно до Джалкари. За нищо на света не исках да позволя на Арджун да види колко много страдам. Той никога не ми се беше обяснявал в любов, нито веднъж не беше споменавал за брак, дори не беше подхвърлял, че нещата между нас биха могли да бъдат и по-различни. За да не мисля за него, се оставих да бъда погълната от новите гледки и звуци. По едно време към нашата група от дванайсетима се присъедини и майор Уилкс, който обяви:
— Ще вземем четири карети до Лондон. Подгответе се. Пътуването няма да бъде никак кратко!
Увихме се плътно в кожените наметала, които ни беше подарила рани, а след това се разпределихме по четирима в карета. Джалкари се настани до мен — с меката хермелинова кожа, галеща бузите ѝ, приличаше напълно на нашата рани. Не можеше да се отрече, че ако не беше това пътешествие, надали щяхме да притежаваме подобни луксозни дрехи, ако ще и хиляда години да живеехме. Арджун и майор Уилкс заеха местата срещу нас. Когато се отпуснаха доволно върху меките кадифени седалки на каретата, аз не можах да не се запитам дали всички англичани пътуват по този начин. После обаче се сетих, че Арджун си търси нова съпруга и усетих, че стомахът ми пак се преобръща.
— Предупреждавам ви, че ще се смаете, когато стигнем в Лондон! — каза майорът.
Но когато каретите се втурнаха напред, ние вече бяхме смаяни.
Пред нас се ширнаха безкрайните хълмове на Англия, изпъстрени с църкви и красиви каменни селца. По едно време майорът затвори прозорците, но въпреки това аз продължавах да усещам наситения аромат на горящи цепеници, докато се носехме напред. Минахме през няколко претъпкани града, чийто шум ми напомни за Джанси. Навсякъде жените вървяха свободно като мъжете, а някои дори управляваха карети. Яздеха коне, облечени в поли и седнали настрани, и се смееха с широко отворени уста, показвайки зъбите си като хиени. Но най-скандалното от всичко беше, че бяха облечени с рокли, които показваха едва ли не половината от гърдите им!
— Мисис Макигън обясни ли ви всичко за кралския двор? — попита по едно време майорът.
— Да — отговорих аз.
За разлика от нашата рани английската кралица допускаше в двора си само определени членове на обществото. Военните, религиозните служители, лекарите, адвокатите и съпругите на всички тях бяха приемливи. Но бизнесмените, търговците и техните семействата, независимо от богатството им, бяха неприемливи. Тогава дали кралицата на Великобритания знаеше, че Джалкари и аз сме родени на село и че на всичко отгоре Джалкари е далит?