Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
— Те си мислят, че ние ще ядем заедно! — възкликнах силно притеснена аз.
Той ме погледна. Аз също го погледнах. И осъзнах, че той изобщо не ме разбира.
— Жените не се хранят пред мъжете — поясних. — Това е забранено!
— Мадам — изрече учтиво той, — в Англия ще има множество случаи, когато от вас ще се очаква да се храните заедно с мъжете. В моята страна това е обичай. Сега можете да си вземете храната и в стаята, ако желаете — добави, — но се опасявам, че в Лондон ще има моменти, когато или ще трябва да се храните заедно с останалите, или да стоите гладни!
— Хайде, връщай се на масата и започвай да ядеш! — подвикна ми небрежно Арджун.
Обаче аз за нищо на света не бях в състояние да си представя подобно нещо. Ами ако случайно пръдна, докато съм на масата? Истински кошмар! И как се очакваше от мен да правя това нещо непрекъснато в продължение на пет месеца?!
Но в крайна сметка двете с Джалкари се върнахме бавно на масата и аз преведох на останалите какво беше казал майор Уилкс.
— Я да видим какво са ви сервирали! — подвикна майорът. Преди беше споменал, че не може да си представи как вегетарианците оцеляват без агнешко, телешко или свинско в храната си.
Сервитьорите вдигнаха капаците от подносите и пред нас се разкриха вдигащи пара купчини странна храна.
— Аха! Киш! — възкликна той, като посочи към подноса с жълти и зелени сладкиши. — А ето и нещо, което познавате — броколи и моркови. За това не съм много сигурен какво е — имаше предвид супата, — но все пак бон апети! — последното не ми звучеше много на английски.
И с тези думи той напусна стаята.
Нямаше за ядене нито хляб, нито леща, нито нахут — въобще нищо, съдържащо протеини. Ние се спогледахме и се разсмяхме.
— Това ли ядат англичаните? — попита един от мъжете.
— Не. Те ядат предимно месо. Затова не могат да проумеят с какво точно се хранят вегетарианците — обясни Арджун.
После започна да сипва от всяко плато в една чиния, която накрая ми подаде и отсече:
— Яж!
Изчервих се до корените на косата си.
— Яж! — повтори той. — Тук на никого не му пука за нашите обичаи!
И докато всички опитваха миниатюрните сладкишчета, Джалкари ми прошепна:
— Вече разбирам!
Огледах се, но мъжете си говореха преспокойно за кораби и не ни обръщаха никакво внимание, сякаш цял живот се бяха хранили с жени и бяха пътували многократно по море.
— Какво разбираш? — попитах я също така шепнешком аз.
— Арджун. Той е влюбен в теб!
Погледнах към Арджун и изведнъж ми се зави свят. Но не от движението на кораба.
— Представяш ли си как ще ни се отплати рани, ако кралица Виктория се вслуша в молбата ни и я върне на трона на Джанси? Със сигурност ще ни позволи да се пенсионираме от Дурга дал и тогава ще бъдеш свободна да се омъжиш!
— Ами… не знам… — промърморих. Да открия любовта в двореца и да се омъжа на двайсет и една? Струваше ми се неизпълнима мечта.
— Сита, щом може да се случи на мен, значи може да се случи и на теб! — настояваше Джалкари.
— Направо не смея да се надявам на подобно нещо — отговорих смутено.
— Защо пък не?
— Защото аз никога не съм била предвиждана да се омъжвам. Сестра ми…
— Сестра ти вече е омъжена и зестрата ѝ е платена! Сита, ами ако това пък е твоят шанс?!
Главата ми се замая още повече при тази мисъл. И макар да си знаех, че не трябва да го позволявам, тайничко започнах да се надявам.
С Арджун започвахме всеки свой ден с йога. Всяка сутрин сядахме на одеялата си и наблюдавахме изгрева на слънцето над океана, превръщащо вълните в бляскави кристали. Следобед четяхме заедно поезия, а вечер се събирахме с останалите, за да четем „Пураните“ — нашите най-свещени санскритски текстове. И изведнъж невъзможното престана да бъде толкова невъзможно.
Беше приказно време.
А после, сякаш твърде скоро, един моряк изкрещя:
— Земя на хоризонта!
Точно както правят по книгите. И всички се втурнахме на палубата, за да зърнем Англия за първи път. Над брега, подобно на тънък воал, беше легнала гъста мъгла, но отвъд нея, пробиващи този воал, се издигаха най-високите скали, които някога бях виждала. Бяха покрити в зелено, с дървета, които бяха толкова високи и дебели, че приличаха на шепи, пълни със смарагди. Всички потънахме в благоговейно мълчание, опитвайки се да си представим какъв ли свят се крие зад тях.
Арджун застана до мен и изрече:
— Красота!
Когато се обърнах, той гледаше мен. Сведох очи.
— Моите хора смятат, че ако мисията ни в Англия се увенчае с успех, рани ще ни възнагради пребогато — продължи той.
— Да, и Джалкари мисли така.
— Ако това стане — призна си той, — надявам се отново да се оженя!