Момиче на пружина

Чешърките се размяукаха нервно.

— Избил съм хиляди като тях. Хиляди. За целия си живот съм убил шестима души и не съм съжалил за нито един от тях, но за хилядите чешърки… съвестта ме гризе и досега. — Замълча и се почеса зад ухото по грапавата издутина на контролиран растеж фа’ган. — Понякога се чудя дали сибискозата, която затри семейството ми, не е била кармично наказание за всичките онези чешърки.

— Абсурд. Те не са естествени.

Сомчай сви рамене.

— Размножават се. Ядат. Живеят. Дишат. — Усмихна се. — Като ги погалиш, мъркат.

Джайде изкриви лице с отвращение.

— Вярно е — настоя Сомчай. — Докосвал съм чешърки. Съвсем истински са. Като теб и мен.

— Глупости. Чешърките са празни съдове, в които няма душа.

Сомчай вдигна рамене.

— Може би дори най-гадните изроди, създадени от японците, живеят по някакъв свой начин. Понякога се тревожа, че Ной, Чарт, Мале и Прем са се преродили в тела на пружинки. Не всички сме достатъчно добри, за да се превърнем във фии на Свиването. Може би някои от нас стават пружинки и работят като луди в японските фабрики. Защото сега сме много по-малко на брой, отколкото в миналото, така че къде са отишли душите на мъртвите? При японците? Или са се преродили в пружинки?

Джайде прикри безпокойството си, породено от думите на Сомчай.

— Не е възможно.

Сомчай сви рамене.

— Може и така да е. Но аз повече няма да убивам чешърки.

— Да се заемем с хората тогава.

От другата страна улицата се отвори врата и излезе някакъв работник.

Джайде се спусна да го хване. Работникът го видя и ахна, но Джайде го връхлетя и замахна с палката. Онзи успя да вдигне ръка. Джайде го фрасна по лакътя, направи още една крачка и стовари палката върху главата му.

Сомчай го настигна.

— Бърз си като за старец.

Джайде се усмихна.

— Хвани го за краката.

Пресякоха улицата и хлътнаха в сенките между метановите лампи. Джайде пребърка джобовете на жертвата си. Издрънчаха ключове. Той се ухили и ги вдигна победоносно. Върза стегнато ръцете и краката на мъжа, завърза и очите му, запуши му устата. Една чешърка се примъкна към тях. Гледаше ги любопитно, шареното ѝ палтенце се преливаше и чезнеше в сенките.

— Дали чешърките ще го изядат? — зачуди се на глас Сомчай.

— Щом ти пука, да ме беше оставил да ги убия.

Сомчай не каза нищо. Джайде се изправи.

— Хайде. — Пресякоха улицата на бегом и спряха пред вратата. Ключът влезе с лекота и двамата хлътнаха в сградата.

Стреснат от силната електрическа светлина, Джайде се изкуши да намери таблото и да потопи министерството в мрак.

— Глупаци. Да работят до толкова късно. Какво прахосничество на ресурси.

Сомчай вдигна рамене.

— Нашият човек може още да е тук, в сградата.

— Ако е така, значи късметът му е обърнал гръб. — Но същата мисъл се беше загнездила и в неговата глава. Чудеше се дали би устоял на изкушението, ако се сблъска с убиеца на Чая. И защо изобщо трябваше да устоява.