Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
И въпреки това от Чая нямаше следа.
Жива ли беше? Или мъртва? От търговското ли я бяха отвлекли? Или някой друг? Някой жао пор, вбесен от смелостта на Джайде? Или някой от министерството на околната среда? Биромбакди например, ядосан, че Джайде не спазва протокола? Като отвличане ли беше замислено, или като убийство? Беше ли Чая загинала в опит да се освободи? Още ли я държаха в онази тясна бетонна килия от снимката, някъде в града, в непоносимия задух на някоя изоставена кула, седи там и чака Джайде да я освободи? Или чешърки глозгаха трупа ѝ в някоя тъмна пресечка? Или се носеше по Чао Фрая, храна за шараните вар. 2.3, които министерството беше завъдило с такъв успех в реката? Джайде си нямаше нищо, само въпроси. Крещеше в кладенеца, но не чуваше ехо.
А сега седеше в гола монашеска кути в храма Уат Боуониует, временно, докато манастирът Фра Критипонг реши дали да приеме в обителта си грешник като него. Облечен беше с бялото расо на послушник. Никога нямаше да облече оранжевото. Никога. Той не беше монах. Беше изкупленец. Плъзгаше поглед по ръждивите влажни следи върху стената, цъфтеж от плесен и разложение.
На едната стена беше нарисувано дърво бо, Буда седеше под него и търсеше просветление.
Страдание. Всичко беше страдание. Джайде се взираше в дървото бо. Поредната реликва от миналото. Министерството беше съумяло да запази няколко екземпляра, опазило ги беше от белите бръмбари, които дълбаеха тунелчета в сърцевината, снасяха там яйцата си, а те се излюпваха, личинките дебелееха и скоро дънерът се пръсваше на трески от вътрешния натиск, младите бръмбари излитаха на рояк, полазваха поредната си жертва и така до безкрай.
Всичко беше преходно. Дори свещените смокинови дървета не бяха вечни.
Вдигна ръка и опипа светлите обръснати полумесеци над очите си. Още не можеше да свикне. Всичко се променяше. Вдигна поглед към дървото бо и Буца.
„Спал съм. През цялото време съм спал и очите ми са били затворени.“
Сега обаче, докато се взираше в нарисуваната реликва от миналото, нещо в него се раздвижи.
Нищо не траеше вечно. Монашеската кути беше килия. Тази килия беше затвор. Той седеше в затвор, докато хората, отнели му Чая, живееха, пиеха, ходеха по курви и се смееха. Нищо не беше постоянно. Така гласеше учението на Буца. Нито кариерата, нито институциите, нито жена ти, нито свещените дървета… Всичко подлежеше на промяна; промяната беше единствената истина.
Протегна ръка към рисунката и плъзна пръсти по напуканата боя. Питаше се дали художникът е ползвал истинско дърво бо за модел, дали е имал късмета да живее, когато свещените дървета са живели и расли на спокойствие, или го е рисувал от снимка. Дали е направил копие на копието.
След хиляда години щяха ли хората изобщо да знаят, че такива дървета са съществували някога? Щяха ли правнуците на Ниуат и Сурат да знаят, че е имало и други смокинови дървета, които също са изчезнали без следа? Щяха ли да знаят, че някога е имало дървета и от други видове? Не само тиковото дърво на Гейтс и генехакерските бананови палми на „ПурКал“, а много, много други видове?
„Ще разберат ли, че ние не сме били достатъчно бързи, нито достатъчно умни, за да ги спасим всичките? Че е трябвало да избираме?“
Греамитите, които проповядваха по улиците на Банкок, плещеха за своята Свещена библия и нейните притчи за спасението. За Ной Бодхисатва, който натоварил всички животни, дървета и цветя на гигантския си бамбуков сал и ги прекарал през водата, натоварил отломките от света на сала си и тръгнал да търси земя. Ала сега нямаше Ной Бодхисатва. Имаше го единствено Фра Сюб, който чувстваше болката от загубата, но с нищо не можеше да я облекчи, имаше ги и малките глинени Буди от министерството на околната среда, които удържаха на косъм надигащия се прилив.
Дървото бо се размаза пред погледа му. Страните на Джайде бяха мокри от сълзи. Въпреки това той не сваляше поглед от дървото и от Буца, седнал в поза за медитация под него. Кой да помисли, че калорийните компании ще атакуват смокините? Кой да помисли, че и дърветата бо ще загинат? Фарангите нямаха уважение към нищо извън парите. Избърса сълзите от лицето си. Глупаво е било да смята, че нещата траят вечно. Може би дори будизмът беше преходен.
Стана и приглади бялото си послушническо расо. Поклони се на напукания изрисуван Буца под неговото изчезнало дърво.