Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
— Тя ще се върне. Сигурна съм.
Джайде се усмихна тъжно. Каня, така изпълнена с надежда и упование. Не беше за вярване, че жена, която се усмихва толкова рядко и вижда меланхолия във всичко, смята, че именно в този случай обстоятелствата ще се обърнат в негова полза.
— Не. Няма да се върне.
— Напротив!
Джайде поклати глава.
— А аз си мислех, че от двама ни ти си скептикът.
— Но ти направи всичко възможно — възкликна тя. — Капитулира отвсякъде. Опозори се! Трябва да я пуснат!
— Няма. Мисля, че са я убили веднага, в деня на отвличането. Вкопчил се бях в надеждата, защото бях полудял от страх.
— Откъде знаеш, че е мъртва? Може още да я държат някъде.
— Както сама посочи, аз вече се опозорих. Ако идеята е била да ми дадат урок, досега да са я върнали. Само че посланието е било друго. — Джайде се загледа в тихите води на канала. — Искам да те помоля за една услуга.
— Само кажи.
— Искам да ми дадеш назаем пружинников пистолет.
Очите ѝ се разшириха.
— Кун…
Джайде се ухили.
— Споко. Ще се оправя. А и няма нужда да затривам две кариери.
— Ще подгониш търговското.
— Аккарат трябва да разбере, че Тигъра още има зъби.
— Откъде си сигурен, че точно от търговското са виновни?
— А кой друг? — Джайде сви рамене. — Създадох си много врагове с годините, но само един е истинският ми враг. — Усмихна се. — От едната страна съм аз, от другата — министерството на търговията. Сглупих, като оставих разни хора да ме убедят в противното.
— Ще дойда с теб.
— Не. Ти оставаш тук. Искам да наглеждаш Ниуат и Сурат. Само това искам от теб, лейтенант.
— Моля те, недей. Ще говоря с Прача, ще ида при…
Джайде я прекъсна, преди да се е опозорила още повече. Имаше време, когато би я оставил да се посрами пред него, би позволил извиненията ѝ да се излеят като водопад през сезона на мусоните, но вече не.
— Нищо друго не ми трябва — каза той. — Доволен съм. Ще отида в търговското и ще ги накарам да си платят. Това е карма, всичко това. Не ми е било писано да задържа Чая при себе си, нито тя да задържи мен. Но ако се придържаме докрай към дълга си, мисля, че все още има това-онова, което да свършим. Всички си имаме задължения, Каня. Към хората над нас и към хората под нас. — Вдигна рамене. — Имал съм много различни животи. Бях момче, бях шампион по муай тай, бях баща, бях белоризец. — Сведе поглед към бялото си послушническо расо. — Монах дори. — Ухили се. — Не се тревожи за мен. Имам да измина още няколко етапа, преди да вдигна ръце от този живот и да ида при Чая. — Гласът му се втвърди. — Имам недовършена работа и няма да спра, преди да я приключа.
Каня го гледаше напрегнато.
— Не можеш да идеш сам.
— Така е. Ще взема Сомчай.
Министерството на търговията — министерството, което действаше безнаказано, което го гледаше с презрение, което му открадна жената и остави в гърдите му дупка с размерите на дуриан.
„Чая.“
Джайде оглеждаше сградата. В лицето на толкова много грейнали светлини се чувстваше като дивак в джунглата, като знахар от планинско племе, който зяпа скришом напредваща мегодонтска войска. За миг се поколеба.
„Би трябвало да видя за последно момчетата — каза си той. — Бих могъл да си ида у дома.“
Ала ето го тук, в мрака, загледан в светлините на търговското министерство, което гореше въглищната си квота сякаш Свиването никога не го е имало, сякаш не им трябваха вълноломи, за да удържат океана.
Някъде в тази сграда един човек седеше и кроеше планове. Мъжът, който го беше наблюдавал отдалеч на котвените площадки. Който бе изплюл струйка сок от бетел и си бе тръгнал преспокойно, сякаш Джайде е просто хлебарка, която да смачкаш пътьом. Който седеше до Аккарат и гледаше мълчаливо унижението на Джайде. Този човек щеше да го заведе до гроба на Чая. Този човек беше ключът. Някъде зад светлите прозорци на търговското министерство.
Джайде се шмугна обратно в мрака. Двамата със Сомчай носеха тъмни дрехи, за да се сливат максимално с нощта. Сомчай беше много бърз. Беше от най-бързите, от най-умелите. Умееше да се промъква безшумно. Никоя ключалка не можеше да му се опре — и също като Джайде беше обзет от жажда за справедливост.
Сега Сомчай оглеждаше със сериозен поглед сградата. Сериозен почти колкото Каня, помисли си Джайде. Това, изглежда, ги налазваше всичките, рано или късно. Явно си вървеше с професията. Тайландците наистина ли се усмихваха толкова често, колкото се твърдеше в легендите? Чуеше ли синовете си да се смеят, беше все едно красива орхидея е разцъфнала в гората.