Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Силно ли те боли всеки ден?
Понякога подкрепяше глезена й с магията си. Когато си спомнеше за него. А това не се случваше често.
Но вниманието на Мериън моментално се прикова към изпускащия пара казан, който Лоркан бе оставил на пода, и към кофата, която й бе донесъл на рамо.
– Така съм още от дете – отвърна разсеяно тя, сякаш хипнотизирана от чистата вода. После се изправи на неравните си стъпала, изтръпвайки от болката в увредения си глезен. – Научила съм се да живея с нея.
– Това не е отговор.
– Грижа ли те е изобщо? – прошепна едва доловимо, докато разплиташе дългата си, гъста коса, все още съсредоточена върху предстоящата баня.
Любопитно му беше; искаше да знае как, кога и защо. Мериън беше красива, несъмнено в обезобразяването й имаше зъл умисъл. А може би се беше случило, за да не я сполети нещо още по-лошо.
Тя най-сетне стрелна поглед към него.
– Каза, че ще стоиш на пост. Мислех, че имаш предвид отвън.
Той изсумтя. Точно това бе имал предвид.
– Приятно къпане – пожела й и пак излезе от палатката.
Застана в тревата, наблюдавайки оживения лагер и широкия купол на притъмняващото небе. Мразеше равнините. Твърде много открито пространство, твърде голяма видимост.
Ушите му доловиха шума назад от събличането на дрехи от кожа и груб плат. А после и по-приглушените звуци от свличането на по-фина материя. След това – тишина. Последвана от много, много притаено шумолене. Сякаш Мериън не искаше дори боговете да знаят какво върши. Чу се хрущене на слама. А после как шалтето се вдига и сваля...
Малката вещица криеше нещо. Сламата отново захрущя под краката й – връщаше се при казана.
Криеше нещо под шалтето – нещо, което носеше със себе си и не искаше той да научава за него. Чу се плисък на вода и изненадващо дълбок, прочувствен стон. Той опита да го забрави.
И в същото време мислите му се понесоха към Роуан и кралицата му кучка.
Мериън и кралицата навярно бяха връстници – едната тъмна, другата златокоса. Дали Елин Галантиус щеше да й обърне някакво внимание? Навярно ако й станеше любопитно защо търси Селена Сардотиен, но... след това?
Не че го засягаше. Още преди пет века беше оставил съвестта си върху калдъръма на задните доранелски улички. Беше убивал хора, молещи се за живота си, беше опустошавал цели градове, без да погледне назад към димящите руини.
Същото важеше и за Роуан. Столетия наред проклетият Белотрън беше най-вещият му генерал, асасин и екзекутор. Заедно бяха унищожавали цели кралства, а после дни наред бяха празнували върху пепелищата, пиейки и развратничейки до несвяст.
Едва миналата зима бе разполагал с върховен командир, безмилостен, свиреп и готов да изпълни всяка негова заповед.
При следващата им среща Роуан гореше, отчаян да се хвърли в смъртния мрак, само и само да спаси живота на една принцеса без трон. Още в онзи момент Лоркан бе проумял...
Докато го държеше в тревата пред Миствард, докато принцът се мяташе неистово и крещеше името на Елин Галантиус, Лоркан бе разбрал, че вече нищо няма да е същото; че най-ценният му командир се е променил безвъзвратно. Повече никога нямаше да тържествуват заедно с вино и жени, а щом Роуан отправеше поглед към хоризонта, в очите му винаги щеше да има копнеж.
Любовта бе съсипала съвършения инструмент за убийства. Лоркан се чудеше колко ли века щеше да бесува заради това.
А кралицата му – или принцеса, каквото там се наричаше Елин – беше глупачка. Можеше да размени пръстена на Атрил за войските на Майев, за съюз, с който да изравни Морат със земята. Дори да не знаеше каква сила крие пръстенът, можеше да го използва за своя облага.
Но тя беше избрала Роуан. Принц без корона, армия и съюзници.
Заслужаваха да загинат един до друг.
Мериън показа мократа си глава от входа на палатката и Лоркан погледна дебелото вълнено одеяло, което беше увила около себе си като рокля.
– Ще занесеш ли дрехите ми?
Тя изхвърли навън купчината. Загърнала бе бельото си в бялата риза, а кожените панталони... В никакъв случай нямаше да изсъхнат до сутринта и по всяка вероятност щяха да се свият, ако се изперяха както не трябва.
Лоркан се наведе да вземе вързопа мръсни дрехи, стараейки се да не наднича във вътрешността на палатката, към шалтето, под което беше скрила незнайно какво.
– А кой ще стои на пост?
Мократа й коса беше полепнала по главата й и така острите линии на скулите и финия й нос изпъкваха още повече. Очите й отново сияеха, а плътните й устни пак приличаха на розова пъпка, когато каза: