Империя на бури

Устата й пресъхна леко при мисълта за килията, в която я бяха затворили, за мрака и застоялия въздух...

– Не знам какво има вътре – излъга тя, вървейки след него. – Страдащи хора... предполагам.

Лоркан се наведе и тъмната му глава изчезна под нивото на високите треви. Като се надигна, в здравите си ръце държеше две съчки, които скърши с лекота.

– Всичко останало описа без всякакви затруднения. Но току-що мирисът ти се промени. Защо?

Тя го подмина и се занавежда тук и там, събирайки опадали клони.

– Правеха ужасяващи неща в подземията – обясни през рамо. – Понякога чувах писъци.

Молеше се в Терасен да е различно. Трябваше да е.

– Кого държаха там? Вражески войници?

Потенциални съюзници в служба на плановете му, каквито и да бяха те.

– Когото искаха да изтезават. – Ръцете на онези стражи, гнусните им погледи... – Сигурно ще заминеш веднага щом ти опиша и последното ниво на Морат?

Тя събираше клонка след клонка, а глезенът й протестираше при всяко навеждане.

– Имаш нещо против ли? Такава беше уговорката ни. Останах повече, отколкото възнамерявах.

Тя се обърна и го видя с наръч по-дебели клони. Лоркан ги струпа безцеремонно върху малката купчинка в нейните ръце и извади брадвата от хълбока си, отправяйки се към извития паднал клон зад него.

– Явно аз ще трябва да се правя на изоставена съпруга?

– Вече се правиш на оракул, така че какво ти пречи да изиграеш още една роля? – Той стовари брадвата си върху клона и острието й потъна надълбоко с плашеща лекота. Дървото простена. – Опиши ми тъмниците.

Имаше право да пита; все пак така се бяха уговорили: неговата закрила и помощ в замяна на информация. А и беше участвал във всички лъжи, които Елида беше оплела пред трупата – мълчалив, но изпълнителен.

– Тъмниците ги няма вече – скалъпи тя. – Повечето, предполагам. Заедно с катакомбите.

Хлоп-хлоп-хлоп. Лоркан разсече клона и дървото се предаде с оглушително скърцане. Той се зае да сече следващата му част.

– Взривът ги е срутил? – Вдигна брадвата и мускулите на силния му гръб се раздвижиха под тъмната му риза, но спря, преди да е замахнал. – Каза, че си била до вътрешния двор по време на експлозията. Откъде знаеш тогава, че тъмниците са срутени?

Добре де. Хващаше я в лъжа. Но...

– Взривът се чу откъм катакомбите и отнесе част от кулите. Логично е и тъмниците да са пострадали.

– Не правя планове въз основа на догадки. – Той продължи да сече клона, а Елида врътна очи зад гърба му. – Опиши ми разположението на северната тъмница.

Тя се обърна към потъващото слънце, обагрило полята в оранжево и златисто.

– Сам се оправяй.

Удрянето на метал в дърво спря. Дори шумоленето на вятъра сред тревите утихна.

Но тя се беше сблъсквала със смърт, отчаяние и кошмари и му беше разказала достатъчно – обърнала бе всеки ужасяващ камък, погледнала бе отново зад всеки мрачен ъгъл на Морат заради него. А той се държеше така грубо и нагло с нея... Да върви по дяволите тогава.