Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– През целия си живот... не съм се съобразявал със собствените си желания. Не знам как се прави избор.
И наистина, от петгодишна възраст, когато бе пристигнал в Терасен, някой го обучаваше, избираше пътя му вместо него. А когато Адарлан опожари кралството, поредната чужда ръка бе поела юздите на съдбата му. Дори сега, когато над главите им надвисваше война... Наистина ли никога не бе пожелал нещо за себе си? Освен кръвната клетва. А Елин я беше дарила на Роуан. Не й се сърдеше за това, вече не, но... Чак сега осъзнаваше колко малко е искал в живота си.
Лизандра промълви тихо:
– Знам. Знам какво е чувството.
Той вдигна глава и отново намери зелените й очи в мрака. Понякога му се щеше Аробин Хамел да беше жив – само за да убие краля на асасините със собствените си ръце.
– Утре сутрин – пророни той. – Ще дойдеш ли с мен? На срещата ни?
Тя се умълча за момент, преди да отговори:
– Сигурен ли си, че искаш да присъствам?
Да, искаше. Не можеше да обясни защо, но искаше да е до него. Влизаше под кожата му толкова лесно, но... Лизандра го уравновесяваше. Навярно защото беше новост за него. Нещо невиждано, нещо, което не беше изпълнил с надежди, болка и мечти. Или поне не с много от тях.
– Ако нямаш нищо против... Да. Искам да си с мен.
Тя не отговори. Едион отвори уста да каже още нещо, но се чуха стъпки.
Леки. Съмнително небрежни.
Двамата се скътаха по-надълбоко в сенките на уличката, до стената в глухия й край. Ако нещата отидеха на зле...
Ако нещата отидеха на зле, имаше до себе си хамелеонка, способна да разкъса цяла армия. Едион й се усмихна дяволито и пак се приведе над нея, почти докосвайки с нос шията й.
Стъпките приближиха и Лизандра въздъхна, отпускайки тялото си.
Изпод сянката на качулката си Едион огледа уличката пред тях, нашарена от снопове лунна светлина, и се приготви. Не без причина бяха избрали задънена улица.
Момичето осъзна грешката си крачка по-късно.
– О!
Едион вдигна поглед, скрил лице под качулката си, а Лизандра измърка на младата жена, идеално отговаряща на описанието, което Роуан им беше дал за сервитьорката на Ролф.
– Приключвам до две минути, така че, ако искаш, изчакай реда си.
Момичето се изчерви, но ги изгледа студено от глава до пети.
– Сбъркала съм пряката – заяви тя.
– Сигурна ли си? – попита напевно Лизандра. – Малко е късничко за разходки.
Сервитьорката на Ролф ги удостои с още един режещ поглед и тръгна уверено в обратната посока.
Те зачакаха. Минута. Пет. Десет. Никой друг не се появи.
Накрая Едион се отдръпна от Лизандра, която наблюдаваше входа на уличката, сучейки една кестенява къдрица около показалеца си.
– Не ми прилича на крадла.
– Някои биха казали същото за вас с Елин. – Лизандра изхъмка в потвърждение. – Може пък да е била просто разузнавач, очите на Ролф. – Замисли се Едион.
– Защо му е да си прави труда? Защо просто не дойде да си го вземе?
Едион отново се взря в мястото, където амулетът изчезваше под корсажа на Лизандра.
– Може да си е мислила, че търси нещо друго.
Лизандра имаше благоразумието да не извади Амулета на Оринт изпод роклята си. Но думите му останаха да висят помежду им, докато крачеха бдително обратно към „Океанската роза“.
30.
След две седмици на кретане през калните равнини на Елида вече й омръзваше да използва името на майка си.
Омръзваше й след всяко хранене да го чува от лютата уста на Моли заедно с команда да почисти (несъмнено беше допуснала грешка, признавайки за опита си в миенето на чинии в големи кухни), омръзваше й Омбриел – тъмнокосата красавица, която, оказваше се, не беше карнавална изпълнителка, а племенница на Моли и техен ковчежник – да се обръща така към нея, докато я разпитваше как е наранила крака си, откъде е семейството й и как се е научила да наблюдава околните толкова зорко, че да изкарва пари като оракул.
Лоркан обаче почти не го използваше, тъй като двамата рядко си говореха, докато керванът се мъкнеше през калните поля. Земята беше така напоена с ежедневния летен дъжд, че фургоните често затъваха. Напредваха мъчително бавно и когато Омбриел я хванеше да гледа замечтано на север, неизменно й задаваше поредния си повтарящ се въпрос: какво толкова имаше на север, че непрекъснато привличаше вниманието й. Елида или лъжеше, или се измъкваше. За щастие, поне спането със съпруга й не се превърна в затруднение.
Земята беше толкова подгизнала, че беше едва ли не невъзможно да се спи на нея. Ето защо жените се разполагаха в двата фургона, а мъжете всяка нощ хвърляха чоп кой ще заеме останалото място и кой ще спи на земята върху импровизирано легло от тръстикови листа. Лоркан, незнайно как, все губеше: или по своя воля, или преметнат от Ник, който отговаряше за сигурността и вечерния чоп, или просто се случваше поради неизменен лош късмет.