Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Успя да стъпи само с един крак в люлеещите се треви, преди Локан да изникне пред нея като смъртоносна сянка. Като че ли дори слънцето избягваше широките черти на смуглото му лице, макар че вятърът дръзна да развее няколко копринени кичура от черната му коса пред очите му.
– Сключихме сделка, момиче.
Елида отвърна смело на бездънния му поглед.
– Не уточнихме кога трябва да ти разкажа каквото знам. Така че мога да си припомням подробностите колкото е нужно, щом държиш да ги изстискаш до последно от мен.
Лоркан оголи зъби.
– Не си играй с мен.
– Или какво? – Тя го заобиколи като речен камък. Естествено, сърдитата походка не се получаваше толкова добре с куцане, но поне вирна брадичка. – Убий ме, рани ме – все тая; ти оставаш без отговори.
Той стрелна ръка по-бързо, отколкото очите й можеха да я уловят, и я сграбчи за лакътя.
– Мериън – изръмжа той.
Това име... Елида вдигна поглед към грубото му, озверяло лице – лице, родено в друга епоха, в друг свят.
– Пусни ръката ми.
За нейна изненада, Лоркан се подчини мигновено.
Изражението му обаче не се промени – с нито нотка, – когато заяви:
– Ще ми кажеш каквото искам да знам...
Нещото в джоба й започна да бумти и пулсира – като призрачен сърдечен ритъм в костите й.
Лоркан отстъпи назад и ноздрите му се разшириха леко, сякаш усещаше пробуждането на камъка.
– Коя си ти? – пророни тихо.
– Никоя – отвърна тя с кух глас.
Може би, като откриеше Елин и Едион, щеше да намери някаква цел в живота си, начин да бъде полезна на света. Засега обаче беше просто носител на камъка, предназначен за Селена Сардотиен. А как щеше да намери един човек в този широк, безкраен свят... Трябваше да стигне до Севера, и то бързо.
– Защо търсиш Елин Галантиус?
Въпросът му беше твърде рязък, за да е случаен. Всеки сантиметър от тялото на воина излъчваше напрежение. Сдържана ярост и хищнически инстинкти.
– Познаваш кралицата – прошепна тя.
Лоркан примигна. Не от изненада, а за да си спечели малко време.
Наистина я познаваше и обмисляше какво да й каже, как да й го каже...
– Селена Сардотиен служи на кралицата – обясни накрая. – Двете ти мисии се припокриват. Намериш ли едната, намерила си и другата.
Той млъкна и зачака.
Такъв ли живот я очакваше? Пълен със злонрави хора, грижещи се само за себе си, готови на добро единствено срещу определена цена? Щеше ли поне кралицата й да я погледне с топлота? Щеше ли изобщо да си я спомни?
– Мериън – повтори той, подплатявайки думата с ръмжене.
Името на майка й. Майка й и баща й. Последните хора, в чиито очи бе зърнала истинска любов. Дори Финула, след толкова години заточение в кулата, я гледаше със смесица от съжаление и страх.
Не си спомняше кога за последно я бяха прегръщали. Или утешавали. Или й се бяха усмихвали с искрена обич.
Думите й внезапно натежаха, нямаше сили да отговори, да съчинява лъжи. Затова просто пренебрегна заповедта на Лоркан и закрачи обратно към боядисаните фургони.
Манон бе дошла да я спаси, напомняше си с всяка стъпка. Манон, Астерин и Сорел, ала дори те я бяха оставили сама в гората.
Самосъжалението нямаше да й помогне, смъмри се тя. Не и докато от нищожния й шанс за бъдеще я деляха толкова много километри. Но дори след като пристигнеше, предадеше товара си и откриеше Елин... какво можеше да й предложи? Не умееше да чете даже. Мисълта да обясни дори тази подробност на Елин, на когото и да било...
Щеше да мисли за това по-късно. Щеше да пере дрехите на кралицата, ако трябваше. Поне за това не беше нужно да е грамотна.
Този път не чу Лоркан да я настига, натоварен с дебели клони.
– Ще ми кажеш каквото знаеш – процеди той през зъби. Тя едва не въздъхна, но воинът добави: – След като... се съвземеш.
Вероятно за него тъгата и отчаянието бяха като някаква болест.
– Хубаво.
– Хубаво – повтори той.
Колегите им се усмихваха насреща, когато двамата се върнаха при тях. Бяха намерили суха земя от другата страна на фургоните – достатъчно стабилна за палатки.
Елида видя онази, която бяха опънали за двама им с Лоркан, и й се прииска да завали.
***
Лоркан беше обучавал достатъчно воини да знае кога не бива да настоява повече. Изтезавал бе достатъчно врагове, за да е наясно кога са на една капка кръв от пълния крах, който ги правеше безполезни.
Така беше и с Мериън: когато мирисът й се промени, когато усети как дори странната, неземна сила, скрита в кръвта й, преминава в тъга... и по-лошо – в безнадеждност...