Империя на бури

Беше малка, осъзна Лоркан с назряващ ужас. Навярно предвидена за някогашния хвърляч на мечове от трупата. Слабото тяло на Мериън се промъкна през белите платнени крила на входа й, без дори да я разклати. Лоркан свъси вежди, навеждайки се да мине.

И остана наведен. Ако се изправеше в пълен ръст, главата му щеше да пробие покрива й. Плетени рогозки върху струпани тръстикови листа покриваха пода на задушното пространство, в чийто отсрещен край стоеше Мериън, вперила ужасен поглед в шалтето, опънато върху импровизирания килим.

В палатката имаше достатъчно място за истинско легло и маса, ако изникнеше нужда, но вероятно прибягваха до мебели само когато лагеруваха на някое място повече от една нощ.

– Аз ще спя на земята – заяви сухо той. – Ти вземи шалтето.

– Ами ако някой влезе?

– Ще кажеш, че сме се скарали.

– И така всяка нощ? – извъртя се към него Мериън. Студеното, отегчено изражение се беше върнало. Лоркан се замисли.

– Ако тази вечер някой влезе в палатката ни без разрешение, никой друг няма да допусне същата грешка.

Наказвал бе мъже от военните си лагери и за по-малки провинения.

Погледът й остана отегчен – напълно равнодушен и безразличен.

– Хубаво – рече пак.

Твърде близо – твърде близо беше до пълния крах.

– Ще намеря кофи, ще подгрея вода и може да се изкъпеш тук вътре, ако искаш. Аз ще стоя на пост отвън.

Простички удобства, за да спечели доверието й, благодарността й, желанието й да му помогне. Да преодолее опасната й крехкост.

Мериън сведе очи към тялото си, към бялата си риза, цялата в петна, към мърлявите си кафяви кожени панталони, ботушите си...

Ще платя на Омбриел да изпере дрехите ти довечера.

– Нямам какво друго да облека.

– Може да спиш гола.

Ужасът измести предпазливостта в очите й.

– С теб в палатката?

Той устоя на импулса да направи гримаса.

– Ами твоите дрехи. – изстреля тя.

– Какво за тях?

– И ти... и ти си мръсен.

– Аз ще изтърпя до някоя друга вечер.

Сигурно щеше да реши, че иска да спи във фургона, ако и той останеше гол в палатката...

– Защо само аз да съм гола? Няма ли заблудата да е по-достоверна, ако и двамата се възползваме от възможността едновременно?

– Ти си много млада – проточи внимателно той. – А аз съм много стар.

– Колко стар?

За пръв път го питаше.

– Много.

Тя сви рамене.

– Тялото си е тяло. И ти смърдиш не по-малко от мен. Ако няма да се къпеш, върви да спиш навън.

Изпитание, подбудено не от лъст или тайни помисли, а... просто за да види дали ще я послуша. Да провери кой командва. Уреди й баня, прави каквото ти казва... Накрай я да си мисли, че тя контролира ситуацията. Той й се усмихна едва забележимо.

– Хубаво – повтори любимата й дума.

Когато се върна в палатката, натоварен с вода, Лоркан откри Мериън седнала върху шалтето без ботуши, опънала осакатения си крак напред. Малките й ръце бяха обгърнали съсипаната, обезцветена плът, сякаш с допир можеха да облекчат болката.