Империя на бури

Мериън или не усети изблика на тъмната му сила, магията, целуната от самата Смърт, или не я интересуваше.

– Казва се Върнън – продължи тя, – умен, жесток човек, който сигурно ще опита да те задържи жив, ако те заловят. Използва хората, за да печели власт. Няма милост, нито душа. Не следва ничии морални закони.

Тя се върна към яхнията си, очевидно приключила с приказките за вечерта.

Лоркан попита тихо:

– Искаш ли да го убия?

Бистрите й, тъмни очи се вдигнаха към лицето му. И за момент Лоркан видя жената, в която щеше да се превърне – в която вече се превръщаше. И осъзна, че независимо от потеклото й, всяка кралица би ценяла човек като нея до себе си.

– Какво ще ми коства?

Лоркан прикри усмивката си. Хитроумна вещичка.

– Нищо – отвърна искрено той. – Защо те е хвърлил в тъмницата?

Бялото гърло на Мериън подскочи веднъж. Два пъти. Като че ли не трепваше от погледа му, впрягайки цялата си воля, решимостта да не се предаде пред страховете си.

– Защото искаше да провери дали неговата кръвна линия може да бъде кръстосана с тази на Валгите. Затова ме заведе в Морат. Да ме чифтосва като расова кобила.

Всички мисли излетяха от главата на Лоркан.

Беше видял и преживял много, много невъобразими неща, но това...

– Успя ли? – смогна да попита.

– С мен не. Но преди това имаше други, които... Притекоха ни се на помощ твърде късно.

– Взривът не е бил нещастен случай, нали?

Мериън поклати леко глава.

– Ти ли си го предизвикала?

Той надникна към шалтето и пак се зачуди какво е скрила под него.

Тя отново поклати глава.

– Не мога да ти кажа кой, нито как. Не и без да изложа на риск живота на спасителите ми.

– Илкените ли са...

– Не. Илкените не са изчадията, които развъждаха в катакомбите. Те... те идват от планината около Морат. Плод са на много по-злокобни методи.

Трябваше да съобщи на Майев. Да й каже какво правят в Морат. Какви ужаси развъждат – армия от демони и зверове като от легендите. За нищо на света на би се съюзила с такова зло, не би имала безразсъдството да се сближава с Валгите. Не и при положение че бе воювала с тях още преди хилядолетия. Но ако не участваше в битката... След колко ли време онези страшилища щяха да обкръжат Доранел? Да превземат собствения му континент?

Доранел можеше да удържи на атаката им, ала той самият вероятно щеше да загуби живота си, щом намереше начин да унищожи ключовете и Майев го накажеше за това. А когато и той, и Белотрън станеха храна за червеите... колко щеше да издържи Доранел? Десетилетия? Броени години?

Един въпрос задра мислите на Лоркан и го върна в настоящето, в задушната палатка.

– Но кракът ти е обезобразен от години. Толкова време ли те е държал в тъмницата?

– Не – отговори тя, без окото й да мигне от нетактичното му описание. – В тъмницата прекарах само седмица. Глезенът, оковите... Те са ми от преди това.

– Какви окови?

Тя примигна. И Лоркан разбра, че е имала намерение да му спести точно тази подробност.

Но сега, като се загледаше... наистина различаваше бяла ивица сред плетеницата от белези. А на непокътнатия й, красив глезен личеше втора като нея.