Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
— Защо? — попита Карколф.
Върхът на меча на обирджията помръдна неуверено.
— Защото трябва да изплащам голям дълг на… Не е ваша работа!
— Не, имам предвид, защо просто не ме намушкахте и не обрахте всичко ценно от трупа ми, вместо първо да ме предупреждавате?
Нова пауза.
— Предполагам… че се надявам да избегна кръвопролитие? Но ви предупреждавам, че съм напълно подготвен за него!
Беше просто проклет гражданин. Обирджия, който случайно се беше натъкнал на нея. Като стана дума, че животът бил гадно копеле! Беше, поне за него.
— Вие, сър — каза тя, — сте кофти крадец.
— Аз, мадам, съм джентълмен.
— Вие, сър, сте мъртъв джентълмен. — Карколф пристъпи наред, повдигайки меча си, дългото една крачка острие проблесна безмилостно под светлината на някаква лампа. Тя никога не си беше правила труда да се упражнява, но въпреки това се оправяше прилично с меча. Необходимо беше нещо повече от тази невзрачна пръчка, за да се справят с нея. — Ще ви изкормя като…
Мъжът се стрелна напред с изумителна скорост, изстърга стомана и преди Карколф да е успяла да помръдне или дори да помисли, мечът излетя от ръката ѝ и издрънча върху калдъръма, преди да цопне в канала.
— Ах — каза тя.
Това променяше нещата. Очевидно нападателят ѝ не беше толкова непохватен, колкото изглеждаше, поне що се отнасяше до фехтовката. Трябваше да го предвиди. Нищо в Сипани не е такова, каквото изглежда.
— Дайте ми парите — каза той.
— С удоволствие.
Карколф измъкна кесията си и я хвърли до стената с надеждата, че ще успее да се шмугне покрай него, докато вниманието му е раздвоено. Уви, обирджията я улови във въздуха с впечатляваща ловкост и бързо насочи меча си към нея, за да ѝ попречи да избяга. Върхът му потупа леко издутината на палтото ѝ.
— Какво имаме… ето тук?
Нещата тръгнаха съвсем на зле.
— Нищо, абсолютно нищо. — Карколф се опита да се измъкне с престорено хихикане, но тоя кораб вече беше отплавал и тя, за съжаление, не беше на борда, както не беше на борда на проклетия кораб, който все още я очакваше в пристанището за пътуването до Тонд. Тя отмести с пръст блестящото острие настрани. — А сега ме чака една неотложна среща, така че…
Разнесе се тихо изсвистяване и мечът разряза палтото ѝ.
Карколф примигна.
— Ох. — Усети изгаряща болка в ребрата. Мечът беше разрязал и плътта ѝ. — Ох!
Тя се отпусна на колене, дълбоко огорчена; между пръстите ѝ закапа кръв, когато ги притисна към тялото си.
— О… о, не. Съжалявам. Наистина… нямах никакво намерение да ви наранявам. Просто исках, нали знаете…
— Ох.
Предметът, вече изцапан с кръвта на Карколф, се изсипа от разрязания джоб и падна върху камъните. Тънък пакет, дълъг около един фут, увит в зацапана кожа.
— Трябва ми лекар — изпъшка Карколф с най-добрия си глас тип „аз съм безпомощна жена“. Великата херцогиня винаги бе смятала, че преиграва, но ако не можеш да преиграваш в такива моменти, то кога? В края на краищата може би наистина имаше нужда от лекар, а имаше голяма вероятност нападателят да се наведе, за да ѝ помогне и тогава щеше да намушка копелето в лицето с ножа си. — Моля ви, умолявам ви!
Той се поколеба, опулил очи. Очевидно нещата бяха стигнали по-далеч, отколкото ги беше планирал. Но след това се наведе само за да вдигне пакета, без да отмества блестящото острие от гърдите ѝ.
Налагаше се да използва друга, още по-отчаяна линия на поведение. Тя се постара да скрие паниката в гласа си.
— Слушай, вземи парите. Нека ти донесат радост. — Всъщност Карколф не го мислеше наистина, искаше той да изгние в гроба си. — Но и за двама ни ще бъде по-добре, ако оставиш този пакет!
Ръката му се поколеба.
— Защо, какво има в него?
— Не знам. Наредено ми е да не го отварям!
— Кой ти нареди?
Карколф присви очи.
— И това не знам, но…
Куртис взе пакета. Естествено, че ще го вземе. Беше глупак, но не чак такъв глупак. Грабна пакета и побягна. Естествено, че ще побегне. Кога не го беше правил?
Втурна се по алеята, сърцето му се беше качило в гърлото. Прескочи едно разбито буре, спъна се и падна, като едва не се набоде на собствения си меч, лицето му се зарови в купчина боклуци и в устата му попадна нещо сладко. Изправи се със залитане, изплю се и изруга, като погледна изплашено през рамо…
Никой не го следваше. Само мъглата, безкрайната мъгла, която се кълбеше и движеше като живо същество.
Той пъхна под прокъсаното си наметало пакета, който беше станал някак лепкав, и закуцука напред, притиснал ръка към натъртения си хълбок, като продължаваше да се опитва да изплюе остатъците от онова сладко-гнило нещо в устата си. Не че беше кой знае колко по-ужасно от закуската му. Дори беше по-добре. Човек се познава по закуската му, обичаше да казва учителят му по фехтовка.