Внезапни завършеци

Карколф мразеше Сипани. Но ето че пак беше тук. Тогава кой, не можа да не се запита тя, кой е глупакът?

В мъглата пред нея отекна противен смях и тя се скри в сенките на една врата, стиснала с ръка дръжката на меча. Добрият куриер не се доверяваше на никого, а Карколф беше най-добрата, но в Сипани не се доверяваше… дори на себе си.

От сумрака изникна поредната групичка търсачи на удоволствия, мъж с маска като луна сочеше някаква жена, която беше толкова пияна, че не можеше да върви с високите си токчета и непрекъснато падаше. Всички се заливаха от смях, а един от тях чак тръскаше ръце, размахвайки дантелените си маншети, сякаш на света нямаше нищо по-смешно от това да си толкова пиян, че да не можеш да си стоиш на краката. Карколф завъртя очи към небето и се утеши с мисълта, че зад маските те ненавиждаха това също като нея, когато се опитваше да се забавлява.

В усамотението на вратата Карколф се намръщи. Проклятие, имаше нужда от почивка. Забавление някога беше второто ѝ име. А сега, виж. Превръщаше се в досадница. Или всъщност отдавна беше станала такава, а сега нещата се влошаваха още повече. Една от онези хора, които презираха целия свят. Нима започваше да заприличва на проклетия си баща?

— Всичко друго, само не и това — промърмори тя.

Щом веселбарите се изгубиха в нощта, Карколф се отдръпна от вратата и продължи напред, нито твърде бързо, нито твърде бавно, меките ѝ ботуши не издаваха нито звук върху калдъръма, невзрачната ѝ качулка беше спусната не особено ниско над очите. Така изглеждаше всеки най-обикновен човек, който имаше нещо обичайно за криене. Такива в Сипани имаше много.

Някъде на запад бронираната ѝ карета се носи по широките пътища, при изгромоляването по мостовете от колелата ѝ хвърчат искри, случайни изумени свидетели отскачат настрани, камшикът на кочияша плющи върху разпенените гърбове на конете, десетината въоръжени охранители препускат отзад, уличните лампи осветяват влажната им броня. Освен ако хората на Каменаря вече не бяха направили своя ход, разбира се, и тогава, значи, се чуват свистенето на стрели, писъците на животни и хора, трясъкът от разбиването на каруца, излязла от пътя, звън на стомана и най-накрая взривният прах разбива огромния висящ катинар, задушлив дим се кълби около нетърпеливи ръце и капакът се вдига, за да разкрие… нищо.

Карколф си позволи лека усмивка и потупа издутината над ребрата си. Предметът беше внимателно зашит в хастара на палтото ѝ.

Тя се стегна, засили се и прескочи от брега на канала, през трите крачки мазна вода, върху палубата на западнала баржа. Дъските на палубата изскърцаха, когато се претърколи и плавно се изправи на крака. Минаването по Финтинския мост си беше доста голямо отклонение, освен това по него винаги имаше много народ и охрана, а тази лодка винаги я закотвяха тук, в сенките, и осигуряваше пряк път. Беше го проверила. Карколф не оставяше почти нищо на шанса. От опит знаеше, че той е доста гадно копеле.