Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
— Ами защо не помислиш върху това?
Дружелюбния бавно кимна.
— Ще помисля.
— Видя ли по пътя насам двама пиещи северняци?
— Видях двама северняци. Единият четеше книга.
— Сериозно? Книга?
Дружелюбния сви рамене.
— Читатели има навсякъде.
Тя обиколи навсякъде, като пътьом отбеляза колко разочароващо малко богати клиенти има, и прецени, че тазвечерната печалба ще е незначителна. Ако единият от северняците четеше книга, значи, се беше предал. Дълбокото пиеше едно от най-хубавите ѝ вина направо от бутилката. Други три празни се въргаляха под масата. Плиткото пушеше лула с чага и беше усмърдял силно навсякъде. Обикновено Борферо не позволяваше такива неща, но за тези двамата беше принудена да направи изключение. Нямаше никаква представа защо банката беше решила да наеме толкова отвратителни типове. Но смяташе, че богатите хора не бива да дават обяснения.
— Господа — каза тя, докато се настаняваше в стола.
— Къде?
Плиткото се разсмя с дрезгав глас. Дълбокото бавно надигна бутилката и презрително погледна брат си.
Борферо продължи с делови тон, спокойно и търпеливо:
— Казахте, че вашите… работодатели ще са много благодарни, ако им доставя… един определен предмет, който споменахте.
Северняците живнаха и се наведоха едновременно напред, като придърпани с едно въже. Ботушът на Плиткото закачи една празна бутилка и я търкулна по пода.
— Ужасно благодарни — каза Дълбокото.
— И каква част от дълга ми ще бъде забравена от тяхната благодарност?
— Целият.
Борферо почувства как кожата ѝ настръхна. Свобода. Може ли да е наистина това? Което лежеше в джоба ѝ в момента? Но не биваше да позволява на високия залог да я прави небрежна. Колкото по-голямо е възнаграждението, толкова по-предпазлива трябва да е.
— Дългът ми ще бъде отписан?
Плиткото се наведе още повече напред и прекара дръжката на лулата през гърлото си.
— Убит — каза той.
— Унищожен — изръмжа брат му, който се оказа също толкова близо от другата ѝ страна.
Изобщо не се наслаждаваше на близкото съседство на тези покрити с белези, груби физиономии на убийци. Дъхът им само бе достатъчен, за да я довърши.
— Отлично — изписка тя и постави пакета на масата. — В такъв случай незабавно ще отменя плащанията по лихвата. Моля, предайте поздравите ми на… вашите работодатели.
— Разбира се. — Вместо усмивка Плиткото демонстрира острите си зъби. — Макар да не мисля, че поздравите ти ще означават нещо за тях.
— Не го приемай лично, а? — Дълбокото не се усмихна. — Просто нашите работодатели не се интересуват особено от поздрави.
Борферо си пое рязко дъх.
— Трудни времена настанаха.
— Така си е, нали?
Дълбокото се изправи и грабна пакета с грамадната си лапа.
Щом излязоха на улицата, студеният въздух сякаш зашлеви плесница на Дълбокото. Сипани и така не беше особено приятен, но освен всичко останало имаше склонност и към такива изненадващи промени на времето.
— Трябва да си призная — каза Дълбокото, след като се прокашля и се изплю, — че лекичко съм се напил като талпа.
— Аха — рече Плиткото и се оригна, взрян в мъглата. Поне тя се беше поразсеяла. Доколкото е възможно в този адски мрачен град. — Отбележи обаче, че това не е най-добрата занимавка, докато си на работа.
— Прав си. — Дълбокото поднесе пакета към светлината, ако това изобщо можеше да се нарече светлина. — Но на кого би му хрумнало, че просто ей така ще ни падне в ръцете.
— Ако зависеше от мен, аз не бих могъл. — Плиткото се намръщи. — Или може би… не зависи?
— Нали щяхме само по чашка — каза Дълбокото.
— Едната чашка има навика да се превръща в няколко. — Плиткото нахлузи на главата си тъпата си шапка. — И така, ще се поразходим ли до банката?
— С тая шапка изглеждаш като шибан идиот.
— Ти, братко, направо си се вманиачил на тема външен вид.
Дълбокото не отвърна нищо, само изсумтя.
— Според теб наистина ли ще заличат дълга на тази жена?
— Засега може би. Но нали ги знаеш какви са? Задлъжнееш ли веднъж, цял живот оставаш длъжник.
Дълбокото отново се изплю и сега, когато уличката вече не се поклащаше толкова силно, тръгна със залитане напред, стиснал здраво пакета в ръката си. Нямаше никакво намерение да го прибира в джоба си, откъдето можеше да го задигне някой дребен негодник. Сипани беше пълен с крадливи копелета. Предишния път, когато беше тук, му задигнаха хубавите чорапи и по пътя към дома си беше сътворил две изключително неприятни пришки. Че кой ще тръгне да краде чорапи? Стирийските копелета. Така че той държеше здраво пакета. Хайде сега дребните шибаняци да се опитат да му го вземат.