Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
Куртис придърпа над очите си влажната качулка, която вонеше на лук и отчаяние. Свали кесията от меча си и го прибра в ножницата, докато се измъкваше незабележимо от уличката и се смесваше с тълпата. Лекото изщракване при пълното му влизане събуди толкова спомени. За тренировките и турнирите, за блестящото бъдеще и хвалебствените викове на тълпите. Фехтовката, моето момче, е пътят към върха! Стирийската публика го разбира, тя обича своите фехтовачи, ще ти провърви! Едни по-добри времена, когато не се обличаше в дрипи и не беше благодарен на касапина заради получените остатъци, нито живееше от обирането на хора. Той се намръщи. От ограбването на жени. На това ако му се вика живот. Той отново хвърли поглед през рамо. Дали не я беше убил? Кожата му настръхна от ужас. Само я одраска. Одраскване беше, нали? Но беше видял кръвта. Моля те, нека е само одраскване! Той потърка лицето си с ръка, сякаш така можеше да изтрие спомена, но той се беше загнездил в главата му. Лека-полека неща, които никога не си беше представял, а после си беше казвал, че никога няма да направи, а после се бе заричал, че няма да повтори, се превръщаха в ежедневие.
Убеди се отново, че не го преследват, след което сви от улицата в един порутен двор, където избледнелите лица на вчерашните герои го гледаха от новинарските обяви. Нагоре по вонящата на урина стълба и покрай мъртвото растение. Извади ключа от джоба си и започна да се бори със заяждащата ключалка.
— По дяволите, мамка му, проклятие… Ах!
Вратата неочаквано се отвори и той залитна в стаята; едва не падна отново, обърна се, затвори я и известно време остана неподвижен в смрадливата тъмнина, като дишаше тежко.
Кой сега ще повярва, че някога се беше дуелирал с краля? Беше загубил. Естествено, че ще загуби. Загуби всичко, нали? Изгуби с две докосвания на нула и беше лично унизен, докато лежеше в прахта, но въпреки това се беше дуелирал с Негово величество. С този същия меч, осъзна той, докато го облягаше на стената до вратата. Назъбен, почернял и дори леко изкривен на върха. Последните двайсет години бяха също толкова жестоки към него, както и към собственика му. Но може би днешният ден щеше да преобърне късмета му.
Той свали наметалото си и го хвърли в ъгъла, взе пакета, за да го разопакова и да види на какво се е натъкнал. Почовърка лампата в тъмното и най-накрая успя да изкара малко светлина, и потрепна, когато пред погледа му се разкри мизерната му стая. Напукана мазилка, покрита с петна от мухъл, изтърбушен дюшек, върху който спеше, няколко изкорубени мебели…
На единствения стол до единствената маса седеше някакъв мъж. Едър мъж с голямо палто, късо подстригана прошарена коса. Той бавно си пое дъх през сплескания си нос и изтърколи два зара от юмрука си върху зацапания плот.
— Шест и две — каза той. — Осем.
— Кой си ти, по дяволите?
Гласът на Куртис прозвуча пискливо от изненада.
— Каменаря ме праща. — Той отново хвърли заровете. — Шест и пет.
— Това означава ли, че губя?
Куртис погледна към меча си, като се опитваше да изглежда спокоен, а същевременно се чудеше колко бързо ще успее да стигне до него, да го извади, да нанесе удар…
— Вече си изгубил — рече едрият мъж и внимателно събра заровете. Най-накрая вдигна поглед към него. Очите му бяха безизразни, като очите на мъртва риба. Като на рибите, подредени върху сергиите на пазара. Мъртви и тъмни, и тъжно проблясващи. — Знаеш ли какво ще се случи, ако посегнеш към онзи меч?
Куртис не беше храбрец. Смелостта му стигаше колкото да сгащи изненадващо някого, а от това, че бяха сгащили него изненадващо, се беше изпарил целият му боен дух.
— Не — промърмори той с отпуснати рамене.
— Хвърли ми тоя пакет — каза големият мъж и Куртис се подчини. — И кесията.
Цялата му съпротива сякаш се беше изтекла нанякъде. Куртис нямаше сили да опита някаква хитрост. Всъщност едва се държеше на краката си. Той хвърли откраднатата кесия на масата, едрият мъж я отвори с върховете на пръстите си и надникна вътре.
Куртис безпомощно разпери ръце.
— Нямам нищо друго, което да си струва.
— Знам — отвърна мъжът, докато се изправяше. — Проверих.
Той заобиколи масата и Куртис се сви до шкафа. В него нямаше нищо, освен няколко паяжини.
— Дългът платен ли е? — попита той съвсем тихо.
— Как мислиш, платен ли е?
Двамата се гледаха в очите. Куртис преглътна.
— Кога ще бъде платен?
Здравенякът повдигна раменете си, които при него бяха почти на същото ниво като главата.
— Според теб кога ще бъде платен?