Убийството на султана

– А, Фериха… – че коя ли пък беше Фериха? Никога в живота си не бях срещал жена с това име. Както и да е, лъжата вече тръгна. Има ли значение дали ще е Фериха или някоя друга. – Фериха не се интересува твърде от история. Хобито и са цветята… Най-непознатите видове… – спомних си няколко наименования на цветя, които срещнах преди време в едно списание. – Като например Lathirus Karsianus, който единствен в света се отглежда в Карс57. Аз не се интересувам, но според Фериха всичко живо е от значение, независимо дали е цвете или трева. Казва, че никое живо същество, било то човек или цвете, няма право да посегне на живота на друго същество.

Засмя се тихо:

– Тогава е нормално да не се интересува от история… Няма история, в която не само цветята или животните, но и хората да не са се убивали един друг…

Разговорът тръгна в желаната от мен посока…

– И особено ако става дума за трона… – пуснах мухата.

Щом чу думата трон, настроението му се изпари и млъкна.

Но нямах намерение да го оставя на мира.

– Какво мислеше Нюзхет по този въпрос?

Вместо отговор прозвуча скърцане на спирачки и аз политнах напред. Ако не бях се задържал с ръка, щях да си разплескам физиономията в предната седалка.

– Еййй! – извика Четин към спрелия точно пред нас огромен камион… Видях как мускулите му се напрегнаха, а черните му коси щръкнаха като бодли на предпазващ се от заплаха таралеж. – Виж го ти, магарето му недно, дори мигач не даде. Да слезеш, та да му вкараш…

Ето как блесна истинският лик на нашия млад историк. Нямаше го вече вежливия, възпитан младеж от сутринта, беше се превърнал в озъбен нападател. А може това да беше истинската му същност.

– Не се ядосвай, Четин – опитах се да го успокоя. – Няма смисъл да си късаш нервите с него… Пътищата бъкат от такива шофьори…

Не се успокои, напротив.

– Нали видяхте, професоре? Как говедото внезапно спря точно пред мен. Още малко и щяхме да се пъхнем отдолу му.

Реакцията му беше по-остра от очакваната, явно беше много раздразнителен.

– Успокой се, нали не стана катастрофа… Хайде, не се измъчвай… Да вървим.

Шофьорът на камиона, който и представа нямаше за станалото, тръгна, ние – също, но гневът на Четин не премина. Когато след десетина метра се появи възможност, той подмина камиона и наду бясно клаксона като псувня…

– Ей от това разбира говедото…

Мисля, че говедото беше разбрало, защото и то наду клаксона… Нашият млад учен заръмжа като мечка:

– Ей сега, твойта мама…

Олеле, щеше да спре.

– Недей, Четин – докоснах рамото му. – Да не се разправяме с човека… Неприлично е!

Погледна шофьора в страничното огледало: изпълнен с ярост и омраза поглед… Тогава разбрах: беше напълно сериозен и ако го оставех, щеше да слезе от колата и да се сбие с другия.

– Хайде, Четин, хайде, бездруго сме закъснели…

Дишаше тежко от гняв.

– Ако не бяхте вие, щях да му дам да разбере.

А може би, ако не бях аз, нямаше толкова да се ядоса. Това, че не отидох на срещата, че не го поканих вкъщи и най-вече зададох въпрос за Нюзхет, го беше раздразнило и понеже не можа на мен, изкара си го на шофьора.