Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Не, не го слушах и нямаше да го слушам. Отворих вратата на гардероба и образът му изчезна. Взех си сакото от закачалката и когато отново затворих вратата, пак започна да ме тормози:
„А откъде знаеш, че е сам в колата? Може да има някой с него.“
Нали каза, че е сам, че няма никого другиго… Думите неволно ми се изплъзнаха и той не пропусна случая.
„Това беше снощи… Сега не каза, че е сам – и посочи прозореца. – Я се наведи да погледнеш… Какво губиш?“
Всъщност нямах намерение да го правя, но ако беше прав? Струваше ли си от инат да излагам живота си на опасност? когато видя, че погледнах към прозореца, рече:
„Хайде де, само две крачки… Протегни глава и погледни надолу… Може да си спасиш живота…“
Добре де, добре, рекох, навлякох сакото и приближих до прозореца. Отвън грееше ярко слънце. Отворих прозореца и чух шуртенето на топящия се сняг. Колата на Четин беше пред блока. Син голф. Но вътре не се виждаше, май някой седеше до шофьора. Или беше сянката на Четин? Протегнах шия, но не можах да разбера. Върнах се обратно вътре.
Не, просто няма никого…
„Защо се самонавиваш? Не видя достатъчно…“
Какво повече мога да направя, ето, каза да погледна и погледнах… Но не видях никого в колата.
„Хубаво де, разбирам… Тогава нека се подсигурим, сложи пистолета в чантата си.“
Също като снощи погледнах към долното чекмедже с пистолета. 38-милиметров „Колт“ с дървена ръкохватка и пълнител за шест патрона. Губеше се в големите таткови ръце. При изстрел гърмеше като топ.
„Като че ли някога си чувал как гърми топ…“
Не зная, вероятно си прав, че преувеличавам, защото, когато татко ме заведе на стрелбището, нямах и 14 години…
„Не лъжи, точно на 15 беше. Отидохте след рождения ти ден… Човекът искаше да те похвали, че си мъж. Ама къде са мъжете, къде си ти…“
Я кажи истината…
„Ами истината казвам… На дванайсет години Завоевателя не е имал търпение да размаха сабя срещу кръстоносците във варненската битка. А ти се боиш дори да носиш пистолет.“ Първо, тогава не е бил Завоевателя, а само Мехмед. Второ, нямаше да се бие собственоръчно, за това си има везири, командири и войници.
„Но ако беше загубил битката, никой нямаше да обвини тях, а него. Не, всичко зависи от сърцето. Което у теб изобщо липсва, а Завоевателя е сърцат… Макар да е бил само на дванайсет, е разбрал приближаващата опасност и се е опълчил на вражеските войски. А ти би се скрил под полата на майка си…“
Не се мъчи толкова, няма да ме убедиш… Няма да взема пистолета. Няма да ме превърнеш в убиец. Защото има ли пистолет в чекмеджето, той непременно ще гръмне. Кой ли беше казал това? Пак някакъв руски писател… Достоевски…
„Не, тъпако, не е Достоевски, а Чехов. И изречението гласи: «Ако на стената е окачена пушка, тя ще гръмне.» Но няма значение. Който и да го е казал, все едно. Не е важно дали оръжието ще гръмне, а кой ще падне на земята. Ако не искаш да си ти, вземи най-сетне проклетия пистолет от чекмеджето…“
26
„Ще ги налагаш три пъти дневно, учителю“
Четин сериозно се разтревожи, като седнах отзад. Непрекъснато ме поглеждаше в огледалото. В погледа му витаеха въпроси… А когато ме видя да излизам от блока, учтиво приближи с колата и отвори вратата до себе си, сигурен, че ще вляза. Аз обаче в този момент бях зает с проверката дали вътре няма още някой. Не, онзи луд грешеше, Четин беше сам. И все пак трябваше да съм предпазлив. Въпреки тежащия в чантата ми 38-милиметров пистолет не би било разумно да седна до едрия младеж. „Като ти пръсне спрея в лицето…“ Дори това да не се случеше, не ми се седеше до тоя противен тип. Затова леко се приведох до отворената врата и казах на Четин:
– Извинявай, но не обичам да седя отпред… Плаши ме да гледам пътя толкова отблизо – и се настаних на задната седалка.
Дори да беше се засегнал, заподозреният в убийство не възрази, търпеливо изчака да се настаня и попита едва след като тръгнахме:
– Винаги ли сте така или само днес?
Наистина ли се интересуваше, или проверяваше дали не се съмнявам в него?
– Всъщност от дете се страхувам. Но с възрастта стана по-зле. Нервната система отслабва… Е, няма майтап, минах шейсетте. Всеки ден ново двайсет…
Не зная дали повярва, но изглеждаше успокоен.
– Чакайте, професоре, в сравнение с Тахир Хакъ сте още много млад… Той превали осемдесетте, но още е като скала. Всеки ден тича от мероприятие на мероприятие.
Макар ръката ми да беше върху чантата, готова да грабне бащиния пистолет при нападение, не биваше да издавам тревогата си. Изсмях се тихичко. Май усети, че е прекалил, и замълча, но аз отговорих, за да разсея напрежението: