Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
– Това не са хора, професоре… И колите им големи, за никого не им пука. Минават на червено, изпреварват неправилно, притискат ни с камионите. Гадини…
Колко лесно изпускаше нервите си този младеж. Дали можеше човек със слаби нерви да извърши хладнокръвно убийство? Да премисли и планира всичко предварително… А може не той да го е планирал, само да е нанесъл удара. Но не бях убеден, че Нюзхет е жертва на предумишлено убийство. Може би завършилите с убийство събития са следвали хода си като спирала. Ако Четин така се е ядосал и на Нюзхет… И ако са били сами… Ако тогава е зърнал ножа за писма на масичката… Защо не? Професор Тахир е трябвало да защити любимия си студент. Да, но какво е правил там Четин? Може и той да е бил поканен на вечеря. Нюзхет е поканила в дома си недолюбван асистент. Защо недолюбван, просто са спорили. Но както и да е, не можеше ли да покани асистента си вместо някой непознат? Може и да го е поканила… Може би затова Акън… Добре, но не попита нищо за Акън. Или професор Тахир не му е казал за раняването на асистента ми? Тогава защо да говори за нещо, което не му е известно…
– Тия трябва да ги биеш три пъти дневно, професоре – започна отново. – Да хванеш манивелата и да им натрошиш кокалите… Те само от това разбират…
Забрави да спомене да им отрежеш езика, после да ги оставиш в спалнята, та да пукнат от загуба на кръв… Да, несъмнено Четин беше в състояние да убие. С помощта на Ерол и онова хитро момиченце… И със съветите на Тахир Хакъ…
– Веднъж имах подобен случай – тоя калпазанин нямаше да се укроти. – С мен беше професор Тахир. На булевард „Барбарос“… Един жълт микробус ме засече… От ония маршрутки… Ако не бях извил волана навреме, щеше да влезе през вратата на професор Тахир. Ами помислете, професоре, един от най-ценните турски учени да погине заради някакво животно… Не, тия копелета не трябва да се жалят. Който не познава законите, не бива да се наказва по тях…
Естествено, и жените, дето не разбират историята, не бива да отиват в нея със забит в шията нож за писма… Заедно с греховните си помисли…
– Нали съществуват ония дяволии пневматичните пушки… Но с по шест патрона… Сложи си една в колата… И като ти изскочи някой от тия, хич не му мисли, ами натисни спусъка…
Настръхнах. Описваше мен. Бях направил това, за което говореше. Но не пневматична пушка, а пистолет и не с патрони, а с куршуми и пак шест. Не асистент по история, който носи в колата пневматична пушка, а професор по история с пистолет в чантата… И сред нас, историците, ли съществуваше насилие? Не, къде ти, взех пистолета за защита… А този малоумник искаше пневматична пушка, за да убива досадниците по пътя… Щеше да пролива кръв, за да уталожи гнева си.
– Хич да не го слушаш, професоре… Да не гледаш разплаканите му очи… Защото видят ли зор, тия започват да лъжат, да се подмилкват, да ти целуват ръцете и краката.
Вече ставаше досадно. Нямаше да млъкне, нямаше да изтърве нишката.
– Не преувеличаваш ли малко – попитах. – Нямаше катастрофа, Четин. Дори не се блъснахме… Може някоя кола пред камиона да е сбъркала. Вероятно заради това е спрял.
– Никой нямаше пред него – каза, но по-кротко. – Видях, отпред нямаше никой.
Когато се поуспокои, продължих по-уверено:
– Както и да е, не бива така да се ядосваш… И да направиш скандал, какво от това? Мислиш, че ще си извадят поука? А и ние сме учени, не ни подхожда уличен бой… Какво ще си помислят, ако ни видят?
Не възрази. Значи, разбираше от упрек този луд за връзване.
– Не подхожда, Четин… А и не дай Боже, ако онзи има оръжие…
– Къде ти у тях такава смелост – махна пренебрежително с ръка. – Страх ги е от полицията, не биха носили оръжие тия негодници…
Полицията… Ледени тръпки пропълзяха по гърба ми. Чак сега осъзнах отминалата опасност. Ами ако тоя никаквец наистина беше нападнал шофьора и полицията ни беше отвела в участъка. И при обиска се намереше оръжието ми… Провинение след провинение…
„Мющак Серхазин, намушкал бившата си любовница, беше заловен с оръжие, възнамеряващ да убие колегата си.“
Представих си снимката си на първите страници на вестниците като Джеймс Бонд с бащиния пистолет в ръка. Божие наказание! Че защо ли взех това оръжие? Стегни се, умнико Мющак! Защо ли повярвах на думите на онзи побъркан в огледалото? Поне да можех да използвам тази проклетия… „Ето ти моят съвет, сине – казваше милата ми майчица. – Никога не пипай това оръжие, не дай Боже, ще се гръмнеш. най-добре да го дадем някому и да се отървем…“ Да, това беше най-правилното. Но заради вечната си тъпотия не бях го дал никому… Да го хвърля някъде при удобен случай… Чакай, не се паникьосвай веднага… Така ли се хвърля на боклука бащино наследство?