Убийството на султана

– Акън ли?

– Да, точно той… Нали щеше да получи стипендия в Америка, та винаги я поддържаше. А госпожа Нюзхет много преувеличаваше. Турските историци били небрежни, историята не се пишела само по документи, не можело да се прикрива действителността.

Знаех, че напусналата ме любима беше дръпната. Гледаше на хората отвисоко, с превъзходство.

– Съвременните историци ли обвиняваше?

Смени скоростта и отговори:

– И не само тях, професоре, от Турсун до Нешри и от Битлиси до Кемал Пашазаде58– всички. Били официозни военни историци… Никога не написали и дума отрицателна или критична за владетелите по времето си. Но и ние сме грешили.

Изопачавали сме действителността, за да защитим османците. Да, да, точно така каза. Изопачавали сме действителността. Налагали сме си автоцензура.

Знаех, че възгледите на Нюзхет за историята се промениха след заминаването и за Чикаго. Това личеше почти във всяка нова статия. Беше убедена, че повечето ни родни колеги са романтици и рухването на разпокъсаната Османска империя е породило рефлекс за защита на миналото в турските историци. Според нея те или избягваха коментарите, задоволявайки се единствено с натрупване на информация и документи, или вместо да покажат миналата действителност, описваха въображаема история, защитаваща националните интереси. Твърдеше, че историкът, бил той американец, французин, китаец, японец или турчин, трябва да се освободи от националните и религиозните си предубеждения и да бъде обективен. Но проблемът вече не беше в гледната точка за историята на Нюзхет, а в причината, довела до убийството и.

– Добре, но как стигнахте до правото на убийство – попитах, пристъпвайки към криминалния случай.

– Какво право на убийство? – размърда се неспокойно на седалката.

Вероятно беше разбрал накъде водя разговора.

– Правото на султана да убива – поясних. – Да отстрани съперниците за трона… – и замълчах, симулирайки несигурност. – Нали вчера Тахир Хакъ говореше за това… Спорили сте за това право – въздъхнах дълбоко. – Бог да прости Нюзхет, имаше интересни виждания по този въпрос. Имам предвид Завоевателя… – той ме погледна объркано в огледалото, опитвайки се да разбере намеренията ми. – Не е ли казала нещо странно по този въпрос?

– Какво значи странно?

Тонът му беше леден. Вече се беше окопитил и щеше да бъде по-предпазлив. Май нямаше да постигна целта, заради която се качих в колата. Защото професор Тахир го беше подготвил добре. Не биваше да съм твърде настойчив, но връщане назад нямаше.

– Знам ли, нещо за отцеубийството…

– Чие?

Тонът му беше все така студен, все така дистанциран и подозрителен…

– Че чие да бъде отцеубийството на Завоевателя… Вчера говорихме в кабинета ми… Дори професор Тахир каза, че за това сте спорили с Нюзхет.

– Да, тезата за евентуалното убийство на Мурад II…

Грешеше, аз пръв бях повдигнал този въпрос. Следователно паметта му не беше толкова добра. Но изглеждаше решен да продължи да лъже.