Убийството на султана

Ухили се лукаво, без капка свян: „По традиция не се ходи при господаря с празни ръце – отговори. – А и тези жълтици не са мои, а Ваши. Досега ги пазех у мен.“

Можете ли да си представите, ние бяхме на път да сбъднем мечтата на прародителя си Осман Победоносни, да покорим света, а онзи се загрижил за жълтиците. „Нека стоят при теб, учителю“, постарах се да не показвам гнева си. „Ако ми помогнеш да превзема Константинийе, ще те възнаградя с много повече.“ Посочих с ръка непипнатото легло. „Виж, от дни не съм сложил глава на възглавницата. За благото на държавата, за да прекършим враговете, трябва непременно да превземем този град. И ще го направим с Божията благословия. Но имам нужда от подкрепата ти.“

„Зарадва се, че е спасил кожата и жълтиците. «Както заповядате, султане, аз съм винаги с Вас», започна отново да ме омайва. И тази нощ окончателно реших да го излича от списъка.“

Да оставим настрани разговора с мъртвия султан за убития от него велик везир, но дали от чувство за справедливост или от отговорност пред историята, но усетих необходимост да възразя:

„Няма съмнение, че сте прав, султане, образец на справедливостта, но тъй като, ако не споделя мнението си, не бих изпълнил задължението си, с Ваше разрешение бих искал да кажа, че Халил Чандарлъ е възнамерявал да продължи политиката на покойния Ви баща, Мурад Победителя – мир на праха му – и не е желаел да воюва със съседите, а да поддържа мирни отношения.“

„Тъкмо исках да кажа – поде думите от устата ми, – че на Земята и във Вселената няма такова нещо като мир. Както всяка държава има един владетел, така накрая и светът ще има един повелител. Като Александър и Цезар… И, естествено, всеки владетел вярва, че той ще стане повелителят на света. Смелият го обявява открито, страхливият крие намерението си. Ако ние не ги нападнем, те ще го сторят. Ако ние не провъзгласим властта си, те ще го направят. Ако ние не ги завладеем, те ще ни завладеят. Събитията потвърждават думите ни, а бъдещето ни е свидетел. Няма нищо чудно, това е правилото – извечното, вселенско правило. И то се пише с кръв. Защото творението, наречено човек, разбира повече от лошо, отколкото от добро. И колкото и да е жалко, добродетелта не е по рождение. За да бъдат хората възпитани и обучени, са нужни хиляди учители, хиляди училища и още хиляди книги и десетки години. А докато вие се занимавате с това, врагът може да ви унищожи за една нощ. Затова мирът е химера, а божественият ми баща Мурад Хан никога не е бил мечтател. Водените от него битки са показали и на приятелите, и на враговете какъв владетел е. Но внукът на рода Чандарлъ, Халил, е друго нещо. Затова е оскърбително името му да стои редом с това на баща ми. И приятелят на неверниците Халил е заслужил да умре от самото начало.“

Докато Завоевателя довършваше думите си, в тронната зала се разнесе врява. Огледах се и забелязах, че златотканата завеса на стената зад трона е започнала да се топи. Да, скъпият плат ставаше на прах пред очите ми. Да беше само завесата, хайде, но и стената се рушеше, както и коприненият килим под краката ми…