Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Въпреки че забеляза какво става, Завоевателя не показа никаква изненада.
„Май се разделяме – каза спокойно. – Да, учителю на епохата си, времето дойде, ако имаш последен въпрос, ще ти отговоря, ако не – да се сбогуваме.“
Последен въпрос… Последен… Какъв да бъде? Разтревожих се. В моменти на паника нищо не ти иде наум. Сякаш мозъкът ми внезапно – дзън – и беше спрял. Заедно с нарастващата врява се увеличаваше и разрушението. Тронът на султан Мехмед Завоевателя започна да се разпада на малки парченца, а те се превръщаха в прах. Още преди тронът да се разпадне окончателно, беше дошъл редът на чалмата и пискюла на султана.
Разбрал, че въпрос няма да последва, Завоевателя поклати глава.
„Няма смисъл, учителю, ти пропусна възможността си, сега е мой ред да попитам. Нещо, което ме човърка от смъртта ми насам. Кажи ми, знаеш ли някой да е умрял от подагра?“
Нарастващият шум прекъсна думите на владетеля. Както Завоевателя се топеше пред очите ми, така започна да се размива и да се превръща в прах и дясната ми ръка, протегната към дрехата му. Ужасен извиках: „Не… Не…“
Когато отворих очи, се озовах върху дивана в хола. Завит бях с ухаещо на виолетки одеяло, а до главата ми беше паднала книгата на Решад Екрем Кочу „Султан Мехмед Завоевателя“. Докато се изправях отново, чух шум. Някой удряше с юмрук по вратата. Какво пък сега – сънят ли продължаваше, или наистина отвън имаше някой?
25
„С празни ръце ли ще отидеш при убийците?“
Не бях сигурен, че съм буден, докато не отворих вратата и не видях насреща си онзи противен младеж. Главата ми беше мътна, очите подпухнали и се намирах на границата между съня и събуждането. Щом намусеният грозен асистент със сиво палто до коленете и черен шал около врата каза:
– Добър ден, професоре – не остана и помен от сън и сънливост и рипнах на прага.
– Четин!
Дали не се сбъдваха страховете ми? Или ми беше дошъл редът? Тревожно огледах ръцете му дали не носи нож или друго оръжие. Не, големите ръце в черни кожени ръкавици бяха празни. Разбрал уплахата ми, започна да обяснява:
– Обезпокоих ви, но чаках петнайсет минути…
Какви ги приказваше, къде ме е чакал?
– Нали трябваше да се срещнем при статуята на змията, професоре…
Така беше, изглежда, съм заспал. Той потисна изписаното на противната му физиономия притеснение и продължи да обяснява спокойно:
– А чакането на булеварда е проблем, за малко да отнеса глобата. Разказа ми се играта, докато убедя пътната полиция. Но понеже така се бяхме разбрали, бях принуден да чакам, естествено.
Не обърнах внимание на намека; не ми пукаше нито за пропуснатата среща, нито за проблема му с паркирането на оживения булевард. Бях зает със собствените си грижи.
– Как ме намери? – попитах тревожно.
– Не си ли спомняте – усмихна се невинно. – Аз ви докарах след погребението преди две години.
Какви си ги съчиняваше това момче?
– Кое погребение?
– На госпожа Берин… – погледна тъжно, сякаш ме съжаляваше. – Госпожа Берин, съпругата на професор Тахир… С нас беше и професор Ендер от факултета по древна история. Първо оставих него в Алтунизаде56, после вас…
– Да, да… Беше ужасно горещ ден, нали?
Ето какъв странен човек съм, не помня основното, но подробно мога да изброя детайлите. Междинни спирки между слонската и мравешката памет…
– Да, така беше – усмихна се. – Бях надул климатика докрай, но и това не стигаше… – Млъкна. По дългото му лице се изписа съмнение. – Сгреших ли, като дойдох тук?
Разбира се – да, не само не желая в дома ми да идват заподозрени в убийство като него, но и да ги срещам по улиците.
– Не, моля те, каква ти грешка – лепнах на лицето си онази прочута фалшива усмивка. – Съжалявам, че те разкарах дотук.
Май не повярва.
– Всъщност не исках да ви безпокоя – погледна ме право в очите. – Звънях по телефона, не вдигнахте. Тогава се обадих на професор Тахир и той се разтревожи, като разбра, че не сте дошли. Каза ми, моля те, намери Мющак.
Говореше като човек без лоши намерения, заставен да търпи несгоди, за да направи услуга, поне на пръв поглед изглеждаше така. Аз не бях отишъл на срещата и го посрещнах неучтиво, когато дойде да ме събуди. Но всичко това беше привидно. Нямах никаква причина да му вярвам. Защото насреща си имах изключително умни и безмилостни хора. Ако не исках да се озова в центъра на този ужасяващ заговор, трябваше да бъда умен и хладнокръвен поне колкото тях. Чух баща си да шепне над рамото ми:
56
Квартал в Истанбул. – Б.пр.